Свръх-...

Искам да ви разкажа историята за свободното общество (като независима система), в което балансите се разместват и като че ли в един съвсем друг смисъл то престава да е свободно. То става роб на собствената си зависимост от свръхпроизводството и свръхконсуматорството. В един момент се оказва, че за една огромна част от това общество работата и производството са самоцел, която може да се поддържа само с цената на огромни инвестиции в маркетинг и реклама. Не за всички отрасли огромното производство е необосновано. Донякъде това е естественото развитие на нещата в полза на технологичните производители, при които пазарът е под натиск на конкурентната необходимост да използват винаги актуални технологии. И все пак питаме ли се дали тази система, в която се намираме и ние, е устойчива? Какви въпроси си задаваме, когато гледаме Koyaanisqatsi: Life out of Balance:



Сегашното консуматорско общество до голяма степен се гради на културата, развита в САЩ. Там консуматорството е "инвестиране в икономиката", а много икономисти влагат големи усилия да открият начин да накарат останалия свят да консумира повече. Проблемът според тях е, че световното производство се развива, но то в крайна сметка произвежда за американския потребител, защото останалият свят не представлява толкова голям пазар. Но икономистите не си задават въпроса, който идва на ум на много други хора: каква е историята на предметите:



В много от глобалните компании се произвежда, за да се реализират оборот и печалба, а не, за да се добави реална стойност. Ето един пример в област, в която би трябвало съдържанието да е основното. Той илюстрира как в САЩ е издигнато в култ правенето с цел профит. Няма значение съдържанието, идеята или каквото и да било. Целта е просто да се влезе в онази ниша, която наричат бестселъри. Да бъдат задоволени сетивата - нещо като по-безобидна алтернатива на опиатите, същината и без това е по-трудна за възприемане от консуматорите и затова по-малко търсена. Именно това е спекула и липса на реална стойност зад нещата. И за да не се замисли някой случайно, ни засипват с издигната до изкуство пропаганда. Разбира се в съвременните реалности е много трудно да се развие продукт без да се инвестира в маркетинг и реклама за него, но е странно когато един аспект от търговията стане по-важен от самия продукт.



Като цяло се образува затворен цикъл, който се оказва неустойчив и напълно уместно икономистите използват аналогията с балон, който в края на краищата се спуква под собственото си напрежение. Най-фрапантният пример за дисбалансите в тази система са отпадъците и токсините в тях. Макар и нарастваща загрижеността за тези проблеми все още няма силата да бъде решаващ фактор. Малко хора се замислят за следите, които тяхното консуматорство оставя в света около тях и за това как тези следи могат да се сведат до минимум. А как индустрията може да направи това, показва филмът Waste = Food:



Всъщност настоящата икономическа криза е един студен душ, който ни дава основание да се замислим кои икономически принципи са сбъркани и как трябва да ги променим, за да може всеки отново да намери своето място под слънцето. А начина всеки от нас да прецени дали личното му/и поведение е устойчиво е да си зададе и да си отговори на няколко въпроса:

• Полезен ли е наистина някому моят труд/продукт, решава ли нечий проблем, помага ли на някого?
• Оставям ли нежелана следа и как да намаля или премахна този страничен ефект?

Сигурно има и много други подобни практични въпроси, но от мен толкова...

А решения има много. С всяка криза се откриват много възможности за промяна...