петък, 17 юни 2011 г.

В името на монопола

След поредната новина за лобистски законопроект, прокаран от иначе непрекъснато хваленото министерство на Нона Караджова отново се сетих за абсурдното функциониране на българската икономика. В имитация на свободен пазар, тук държавата подкрепя монополи, защото тяхното контролиране е по-лесно за администрацията от регулиране на свободна и конкурентна среда.

Един много интересен пазар в това отношение са комуникациите. Както и в други сфери заради цялата конюктура държава и организирана престъпност работят за консолидиране на пазара. Така чрез много съмнителен процес са се получили 3 кажи-речи монополиста (Виваком, Мтел и Близоо) в първоначално три различни пазара. Обаче заради технологичното развитие от всички комуникационни услуги данните (интернет достъпът) с времето стават най-доходни. За никой от трите монополиста това не е първоначалният пазар, в който са си уредили монополно или картелно положение и сега им се налага да се конкурират. Поради неумението да са конкурентни, този процес се превръща в една гротеска демонстрация на българската реалност и абсолютно незачитане на правата на потребителите. Достатъчно е да отидете с оплакване при която и да е от трите компании (ще се радвам ако някой даде опровергаващи примери в коментарите), за да изпитате пълната драма на неефективни връзки с клиентите.

А заради това, че йерархично-олигополната структура не е достатъчно гъвкава да смогне на темпа на навлизане на технологиите, големите играчи дори не могат да проследят всичките квартални конкуренти, които им ядат пазара чрез нерегулирани услуги. Старите модели са обречени, но ние трябва да им помогнем да си отидат по-бързо.

сряда, 8 юни 2011 г.

Вътрешен ред и сигурност*

* заглавието е взаимствано от термина, който ползва ЕК, за да демонстрира, че проблемите по пътя полиция-прокуратура-съд са взаимносвързани.
Когато нацистите дойдоха за комунистите, Аз мълчах; Не бях комунист.
Когато затвориха социалдемократите, Аз мълчах; Не бях социалдемократ.
Кoгато дойдоха за профсъюзите, Аз мълчах. Не членувах в профсъюз.
Когато дойдоха за евреите, Аз мълчах. Не бях евреин.
Когато дойдоха за мен – вече нямаше кой да говори.

Мартин Нимьолер (1892-1984)

Благодарение на социалните мрежи се разчу за поредното безумие в правораздаването в България. Става дума за един конкретен съдебен процес, в който подред полиция, прокуратура и съд пренебрегват доказателства с цел да обявят за разкрит един грабеж, независимо от обстоятелствата. Най-вероятно под обществен натиск втора съдебна инстанция разкрива злоупотребите (защото това са именно целенасочени пропуски) и прави следните констатации:

...Още към момента на постановяването на присъдата сред наличната доказателствена маса, с която е разполагал районният съд (осъдил Максим Савов на 3 години условно - бел. ред.), са съществували сериозни алогизми и несъответствия в събраните доказателства, поставящи под съмнение съпричастността на Савов, които обаче мълчаливо са били подминати в мотивите...

Пространната, но иначе не съвсем убедителна теза на районния съд за авторството на деянието на практика се гради единствено на субективните възприятия на свидетелката Димитрова (ограбената продавачка - бел. ред.), намерили израз в неотстъпчивите й изявления, че шест дни след инцидента е разпознала на улицата минаващия оттам подсъдим като извършител на грабежа, и в съставените протоколи за разпознаване, направено пак от нея...

...ако го беше сторил (да прегледа съществуващите видеозаписи - бел. ред.), дори и без експертна помощ, районният съд щеше да установи, че някои важни подробности от пресъздадените от потърпевшата събития не съответстват и използваният при грабежа нож има отлика с иззетия от дома на подсъдимия...

И най-сетне, първостепенният съд елементарно не е отговорил на въпроса що за мотив е имал Максим Савов да извърши обсъждания грабеж, при положение че по делото са били събрани достатъчно доказателства за материалната му обезпеченост, а според експертното мнение на специалистите в областта на психологията и психиатрията Савов изцяло се отличава от другите профили на лица, обвинени за подобни деяния...

Аз лично знам и други случаи (за щастие не толкова тежки), където последващите инстанции дори си позволяват да променят фактите по обвинението.

Но в крайна сметка за мен е напълно закономерно, че при присъда в Страсбург парите се плащат не от джоба на полицаи (които и без това незаслужено получиха част от пенсиите на категорийните работници чрез противоконституционната национализация), прокурори и съдии, а от държавния бюджет. Логиката за това е проста: ако ние не си оправим държавата, неволята няма да дойде да ни я оправи. А именно ние сме избрали (с гласуване, въздържание или недостатъчна подкрепа на алтернативите) хората, които днес носят отговорност за провала и на МВР (Борисов, който заедно с Цветанов спъва реформите в министерството) и на прокуратурата (Първанов, който постави Велчев, за да няма кой да разследва делата му), а и индиректно на съдебната власт, защото повечето членове на ВСС са назначени под техния контрол.

В този ред на мисли и предвид наближаващите избори за мен е много важно да бъдат подкрепени кандидати, които говорят за тези проблеми и за търсене на отговорност от силните на деня. Дори да сме скептични към предизборни обещания, даването на гласност на проблемите определено е по-голям ангажимент от мълчанието. За мен това мълчание е признак на гузна свързаност.

неделя, 5 юни 2011 г.

Предизборните ботове

За тази публикация, както и друг път, си имам ясно разграничими причина и повод. Поводът за тази статия е един коментар във Фейсбук, гласящ "Пуснали са предизборните ботове". Причината е много дискутираното тригодишно проучване на PISA, което разкрива, че обучението на българските ученици продължава да е на много лошо ниво. В изследването PISA 2009 е бил поставен фокус на четивната грамотност.

В работата си неколкократно съм се сблъсквал с един технически проблем, който от десетилетия изкушава изследователи и инжинери по света. Става дума за изкуствен интелект, който може да поддържа разговор. Съществува ежегодно състезание, направено според теста за изкуствен интелект на Тюринг. регламентът изисква за 5-минутен разговор, съдия да не може да разбере, че не разговаря с човек.

За мен двете теми са изключително свързани, защото и двете се отнасят до това какво става с информацията в текста, след като тя бъде възприета от системата, била тя човешко съзнание или компютър. Тази прилика донякъде се разяснява с констатацията на международното проучване, която според в. Капитал е:
Най-тревожният извод е, че 41 процента от българските ученици са под критичния праг за четивни умения. Това означава, че притежават елементарна функционална грамотност - могат да четат и пишат, но се затрудняват при тълкуването и интерпретирането на текстовете. Съответно най-трудната част за деветокласниците е осмислянето и оценяването на текста. Още по-слаби са резултатите при анализа на нетрадиционни формати като графики, илюстрации и карти. Учениците с най-добри резултати в България са под 3 процента (за сравнение съответният процент в Шанхай е 21,4%).
При чат ботовете повечето синтактични и семантични проблеми са решени. Съществуват алгоритми, които могат да разбират и поправят граматика и правопис. Често системите са свързани с различни бази данни с речници и онтологии. Проблемът, който остава нерешен е участието в дискурса. До сега не е измислена програма, която да успее да поддържа развитие на разговора с интелигентен човек. За целта са необходими много качества, сред които познаване на контекста, емоционална интелигентност и ангажираност в разговора. За съжаление понякога ми се струва, че тези толкова ценни качества не се виждат и при разговори с хора. Затова аз бих си позволил да направя едно грубо обобщение в отговор на въпроса дали изкуствения може да надмине човешкия: като че ли някои хора се опитват да демонстрират, че това вече се е случило, но съдейки по други - това едва ли ще се случи някога.