четвъртък, 20 декември 2012 г.

Може ли ученето да се оптимизира?

Поканиха ме на една среща със Заедно в час. Давам си сметка, че там ще има много хора и едва ли ще има възможност да се навлезе в задълбочена дискусия, затова реших в този текст накратко да обясня на български част от изследванията на които базирам работата си.

Напоследък много често виждам някой да говори за бързо учене. Примери за това са скоростното четене или видео презентации, които обещават за един час да обяснят материал за цял семестър. Макар и не в контекста на обещания за такива чудеса, Мик Фланаган (човекът, който пръв ме запозна с научните изследвания, които ще представя тук) определя идеята за бързо учене като абсурдна. Простото обяснение на такава позиция е, че не количеството (скоростта) на учене е съществено, а качеството (дълбочината) му.

Дълбокото, като противовес на плиткото, учене може да се разглежда като разликата между научаване на факти и разбиране/осъзнаване на взаимоотношенията между обстоятелствата, които пораждат тези факти. Например, едно е да знаеш, че в навечерието на Априлското въстание е имало множество други по-малки бунтове, друго е да поставиш това в контекста на Възраждането и да го свържеш с предшестващата го духовна дейност като написването на История славянобългарска и създаването на българска екзархия и български взаимни училища. Затова и не толкова бързото възприемане на факти е съществено, а процесът на интерпретиране и интегриране на тези факти с вече съществуващото знание на учащия се.

В същото време проблемът с развиващото се знание и претоварването на учебните планове е налице. В отговор на това във Великобритания се заражда течение сред педагозите и преподавателите, занимаващо се с нещо, което може да се преведе като преломни понятия (от англ. threshold concepts). Идеята на тези изследвания е, че има понятия, които са едновременно изключително трудни за научаване и критични за по-нататъшното разбиране на цели дисциплини. В англоезичната литература често се дават примери от икономиката, в която разпознаването на такива понятия е най-напреднало. Два икономически примера са взаимодействието между търсене и предлагане и алтернативна цена. Това са понятия, които са трудни за възприемане, често дори контраинтуитивни, но веднъж осъзнати променят начина, по който се възприема икономиката като цяло. Именно това са част от характерните черти на преломните понятия.

Погледнато през тази призма, основна цел на образованието може да бъде учащите се да овладеят преломните понятия, което да им послужи за база за по-лесно възприемане на друго, не толкова критично знание в последствие. При един такъв подход възникват два въпроса: 1) Как да разпознаем кои са преломните понятия в областта, в която работим? и 2) Как тези преломни понятия могат да бъдат предадени на учащите се, които неизменно имат различен предварителни опит и познания? За намирането на тези отговори можем да се обърнем към феноменографията - наука изследваща как хората възприемат даден феномен и индивидуалните различия в този процес.

Намирането на отговор на първия въпрос е сложен и дълъг процес. Едно преломно понятие обикновено е и трудно за възприемане и критично за по-нататъшното навлизане в дадена област. Затова утвърждаването на едно понятие като преломно преминава през няколко итерации на затвърждаване от учащи се, от учители, но и от практици. Въпреки, че все още няма задълбочени изследвания на този въпрос, изглежда вероятно преломните понятия да са различни в контекста на различните култури. Затова изключително важно, и най-вероятно неизбежно, е изследването на преломните понятия на място в самите часове, където учебният план подлежи на актуализация. Това може да стане с помощта на японския метод на изследване на уроци и производния му метод на изследване на ученето. Това са процеси протичащи в продължение на няколко учебни години, в които малка група учители работи заедно като обсъжда учебните цели, планира самите уроци, наблюдава как протичат те на практика, адаптира ги според наблюденията и споделя резултатите, за да могат да бъдат използвани от други учители.

Вторият поставен въпрос е изключително сложен именно заради споменатите по-рано персонални различия между учащите. Те могат да са и в начина по който учащите възприемат нова информация, въпрос на разсейване или на лична интерпретация. Това са вътрешни процеси за учащите и затова на тях трудно може да се влияе. Феноменографията предлага непряк подход - представяне на новата информация по различни начини, така че тя да може да бъде видяна от различни перспективи и оценена в по-голяма пълнота. На практика това може да означава повтаряне или преразглеждане на дадено понятие, но ако то е преломно, може би допълнително отделените време и усилия си заслужават и ще доведат до по-лесно възприемане на други последващи понятия. Най-сигурният начин това да бъде разбрано е да се опита на практика и да се наблюдават резултатите.

С това мое кратко изложение на няколко практики от социалния конструктивизъм исках да направя въведение в част от теорията, с която работя. Идеята ми е с това да представя няколко световни добри практики използвани в образованието и с това да улесня навлизането им в България. Някои от препратките сочат към научни публикации, достъпът до които е платен. При интерес ми пишете (например коментар тук) и мога да споделя статиите, но предпочитам да не ги публикувам за свободен достъп.

понеделник, 17 декември 2012 г.

Интервю с Христо Петров

Често Ъпсурт запечатват в текстовете си коментари, които преди това са обикаляли софийските улици. Ето едно интервю за е-Вестник, озаглавено "Всички сме в мръсен кенеф. Вместо да го изчистим, си мерим парфюмите", в което Ицо Хазарта показва, че трябва развито самоосъзнаване, за да има такива текстове. Препоръчвам прочитането на цялото интервю, но ето няколко откъса, които ми направиха много силно впечатление.

На въпроса "Кои са по-отвратителни днес – политиците или медиите?" той отговаря:
Аз познавам много повече медиите, отколкото политиците. Но пак казвам – тук има много голям проблем. Аз не съм бил на тяхно място и на този свят много неща си зависят от шибаната гледна точка. Има много неща, които наистина не зависят от политиците. Всеки си има виждане и при всичките тези хора това, което остава и което е важното, всъщност е какво са направили… Резултатите са важни.
А ето какво казва за медиите и тяхната обективност:
Аз усещам, но смятам, че повечето журналисти сами имат вина за положението. Нали говорихме преди малко за тези политически оръжия и това изродяване на медиите в политически пиар, рекламни листовки? За да стане така, има нужда от хора – за изграждането на тази машина. Ами тези хора сами си го причиняват това. Преди 6-7 години казах в едно интервю за национална медия, че много пари отиват на вятъра и има много хора, които не вършат никаква работа и се разпределят по някакъв „комунистически“ принцип. И аз казах на репортера: „Чакай сега, това аз го казвам, не го казваш ти, защо да не можеш да го напишеш?!”… „Е, не, сега, кажи тук за наградите…”. Вие сами се цензурирате. Защо ти не се цензурираш? (б. р. – към Бакалов). Защо някой не идва да ти каже нещо?
И накрая за това колко е важно личното мнение:
Не съм сигурен, не искам да казвам, защото сме го докарали до такова положение, че като кажеш нещо хубаво за някого, се казва, че те е заплашил или ти е дал пари, а като кажеш нещо лошо, казват, че си от другия отбор. Не искам да има шибани отбори, искам да мога да казвам свободно какво според мен се прави и какво не.
Обикновен, но интелигентен - качество, което рядко се забелязва при българските необикновени звезди.

четвъртък, 1 ноември 2012 г.

Това е само тест

Който следи този блог знае за отвореното писмо и подписката, които с група приятели инициирахме. Става дума за обществена критика към номинацията на Борис Велчев за конституционен съдия и призив към Росен Плевнелиев да я оттегли. На мен лично този експеримент ми помогна да освежа представите си защо в България има толкова много социално лицемерие и оцелява такава куха политическа фасада. Фактът, че това се случи едновременно с делото Трентън Олдфийлд в Лондон, ми даде възможност да наблюдавам огромното разстояние в развитието на гражданските общества в България и Великобритания.

В тази статия ще опиша как точно възникна и реализирахме идеята за отвореното писмо и подписката според моята перспектива. Ще се фокусирам върху фактите. В края правя една оценка, която дъжа да оставя отворена. За голямата част от това, което смятам за решения вече съм писал.

Смятам, че за да е пълна картината, трябва да започна с моята лична мотивация. През вече далечната 2006 сайтът Още инфо публикува първата моя политическа статия. Следейки двуличното правосъдие в България аз бях ужасен от мисълта за главен прокурор да бъде назначено поредното послушно номенклатурно детенце и то по начин, който тогава достигаше нови висоти на абсурда – не защото правосъдната ни система не е пълна с подобни фиктивни избори, а защото тогава това се случи с такава неприкрита подмяна за толкова висок пост.

Близо седем години по-късно мога да кажа, че моето пророчество за Борис Велчев е сбъднато. Частта, в която сгреших беше, че ще има поне фиктивно преследване на второстепенни подставени лица. Това не се случи. На практика от гледна точка на съдебната система през този период в България не се забелязва реално развитие. Това са седем години, загубени за така болезнения преход, но спечелени за онези, които искат да прикрият следите си. Това личи и от мотивите на Плевнелиев за номинацията – кухи и изписани по необходимост.

Бях изненадан, че в медиите и интернет номинацията на Борис Велчев беше отразена толкова повърхностно и по задължение – подобно на президентските мотиви. По стечение на обстоятелствата в този момент участвах в обсъждане на въпроса „Защо хвалим послушни, пасивни и подчинени деца?“ и една от тезите ми беше, че децата (а и възрастните) са такива, каквито модели за подражание откриват около тях. В емоционален момент дадох за пример новината за посредствеността на Борис Велчев и Росен Плевнелиев като общественици, които би трябвало да дават пример на цялата нация. Когато вече достатъчно хора бяха видели коментара аз се замислих как аз самият се отличавам от двамата политици-марионетки, за които говоря и чиято посредственост презирам. Това вече означаваше, че след като няма реакция, аз трябваше да я инициирам.

Не за пръв път работя с хора и подемам подобна кампания. Много пъти съм участвал в дискусии около проблемите на политическата система в България. Затова лесно инициирах събирането на едно динамично ядро от активни хора, с които нахвърлихме първа версия на писмото в споделен документ, която да представим за обсъждане в по-голяма група. Така нямаше необходимост да обяснявам прекалено много на хората от това ядро, а когато инициативата достигна по-широка група, тя вече имаше по-детайлна аргументация и по-конкретен вид – оставаше само да се изяснят детайлите и формата. За една седмица писмото беше готово, създадохме онлайн петиция и се бяхме свързали с неправителствени организации (НПО). Смятам за важно уточнение, че всички участващи си имат и други ангажименти в живота. Вече писах и в друга статия, че лично за мен тази кампания дойде в много неподходящ момент. Това, което поддържаше моята лична енергия беше окуражаващата подкрепа, която получавах от най-различни страни и чиято интензивност изобщо не очаквах. Който не е опитал подобно нещо няма как да знае колко високо хората ценят доброволните инициативи за по-справедливо общество.

Откритата кампания беше сравнително кратка. Планът (последователността на който може би трябва да бъде преразгледана) включваше изпращане на писмото до президентството и медиите в петък, катализиране на подкрепата през уикенда и управление на официалните реакции през следващата седмица. Катализирането на подкрепата се състоеше в личен контакт с подбрани общественици и промотиране на кампанията из форуми и социални мрежи. Управлението на официалните реакции включваше следене на медиите, последващи опити за контакт с тях и разширяване и поддържане на активна дискусия в социалните мрежи. Поради вирусния характер на кампанията, тя е инициатива с отворен край. Очакването при нея е за експоненциално нарастваща подкрепа. Когато тази подкрепа покаже признаци на затихване, независимо от продължаващата активна кампания, това най-вероятно означава, че целевата група е заситена и е време кампанията да бъде върната към устойчива активност.

А ето и равносметката – накратко каква подкрепа получихме: официално ни подкрепи една НПО, а една онлайн медия и два сайта на общественици (Свободата.ком и този на Иво Инджев) публикуваха наши текстове. В резултат на това за четири дни активна кампания събрахме над 300 подписа онлайн (близо половината от тях от София). По моя груба оценка около 10% от тях са от мои приятели. Със сигурност подобна лична подкрепа са получили и други от организаторите, но смятам, че в голяма степен приятелската подкрепа се припокрива. Със сигурност след втория ден приятелските подписи са по-скоро изключение. Всъщност покрай тази инициатива завързах нови познанства, на които разчитам в бъдеще.

Подкрепата, която получихме е много по-важна от съпротивата, но подобно на политическите кампании, които се фокусират върху т.нар. swing voters – избиратели, чийто глас може лесно да бъде спечелен или загубен, и аз изпитвам необходимост да анализирам подкрепата, която не получихме, въпреки осъществения личен контакт. Като една кампания, излизаща от нищото, ние нямахме поддръжници, които можем да загубим, а по-скоро няколко конкретни имена, които смятах за сигурни, но чиято подкрепа не получихме. Тази статия, описваща процеса на организацията, стана достатъчно дълга, затова анализа на съпротивата ще оставя за някоя следваща.

Като заключение искам да обобщя, че всъщност реалистичните цели на кампанията бяха постигнати. От една страна ние проверихме до къде се простират възможностите ни за кратко време да реализираме политическа акция. От друга – проверихме доколко българското общество (по-конкретно част от неформалните лидери в него) е готово да последва чужди инициативи, които са базирани на неоспорими факти. За мен лично краткосрочният резултат е, че разбрах, че ситуацията не е назряла за другата ми по-голяма идея за обществен натиск върху избора на нов главен прокурор. Дългосрочният е, че по-ясно мога да разгранича малкото, но силно ядро на гражданското общество в България и подсилих различни лични контакти в него. Ние също оставихме исторически артефакт демонстриращ един от основните проблеми на съдебната система в България и разобличаващ Росен Плевнелиев като политик, при който думите не получават покритие с действия. Ние показахме, че една стъпка от политическите игрички демонстриращи свързаност между Първанов и Плевнелиев, не е останала незабелязана. Не на последно място, сега документирам един процес, който сравнително лесно може да бъде адаптиран и повторен за други цели. Аз лично съм готов да подпомогна различни опити за такива инициативи – при интерес пишете коментар тук или се свържете с мен по друг начин.

вторник, 23 октомври 2012 г.

Grassroots*

* (буквален превод "корени на трева") се използва в англоезичните страни за движения и акции не инициирани от големи политически или икономически субекти, а произлизащи от средите на обикновените граждани

Тези дни от групата ЗаВитоша, в която имам приятели публикува един гневен и много показателен текст. За мен този текст показва както проблемите, така и положителните перспективи на българското общество. В страната има много хора, които вършат прекрасни неща и разобличават паническите неспособност и нежелание на некомпетентни управници да си свършат работата, когато им се наложи. Публикувам текста без редакции:
От гражданска група ЗаВитоша остро осъждаме продължаващите опити на псевдо-общественици да си правят PR на гърба на доброволците, които гасят поредния пожар в нашите планини! Недопустимо е именно будните млади българи, борещи се с огъня без специална техника, да бъдат обвинявани за хаоса и „управленските“ слабости в организацията. Въпросните казионни сдружения трябва да престанат да служат за параван на некадърното управление. Не у младите хора или редовите пожарникари трябва да се търси вината за липсата на държавна политика, техника и организация. Властниците и техните клакьори да спрат да ни замазват очите, а да вземат пример от обикновените граждани, да се засрамят и да започнат да си вършат работата.

Ние от ЗаВитоша питаме:
  • Кога ще бъде купен поне един специализиран хеликоптер за борба с горските пожари?
  • Кога ще бъдат проведени обещаните обучения на доброволци?
  • Кога редовите и доблестни пожарникари ще получат техника?
  • Каква е ролята на армията при бедствия?
  • Защо винаги се потулват реалните размери на бедствията и се бърза с успокоителни съобщения по медиите? Пожарът уж бе загасен, а унищожи нови 100 дк, защо? Освен държавата и пожарите ли вече се управляват от PR-ите?
  • Кога ще видим прозрачно и адекватно разследване на поне на един пожар? Какво стана с Бистришко бранище?
Не може у нас властта да хвърчи за дреболии като рязане на лентички на катерушки, краварници, за превоз на треторазредни футболни отбори и други „насъщни” нужди, а да няма един пожарогасителен хеликоптер. Щом има пари за такива неща, значи и за гасене на пожари трябва да се намерят!

Не приемаме също да ни баламосват как МОСВ щяло да даде пари на МВР за тежка техника. Трябва гасене от въздуха! Докато това не се случи, ще чакаме с тревога поредния „случаен“ горски пожар.

Всички видяхме по време на пожарите през изминалата година ключовата роля на доброволците за тяхното потушаване и липсата на компетентност у ръководните кадри за справяне със стихията. Видяхме и желанието на нашия народ да съхрани горите и планините си. Време е сега да видим и конкретни действия, отговарящи на обществените очаквания!
Ще си позволя и един коментар: гражданските движения имат няколко принципни предимства - хората, които искат промяна са по-мотивирани, повече са на брой и имат по-малко за губене. Как се сравняват те с някой, чиято основна движеща сила е да не се случва нищо, което може да разклати уравниловката?

неделя, 21 октомври 2012 г.

Истинският преход

Опитах се да установя контакт с различни общественици, които да подкрепят подписката ни. Иво Инджев беше така добър да ми предложи да публикува мое мнение на блога си. Затова написах тази статия, оригиналната публикация можете да намерите тук.

В България, под натиска на Европейската комисия, протича една плавна промяна. Това е промяната, която милиони българи искаха да се случи на 10 ноември 1989 - промяната от тоталитарно към гражданско общество. Тази промяна е по-популярна като преход от комунизъм към демокрация. Едва ли някой днес би тръгнал да спори, че през 1989 се е променило кой знае какво. В тази статия излагам моето разбиране за това, което се случва и давам пример как една малка стъпка може да ни доближи до така желаната нормалност.

Но нека започнем от официалното начало - промяната на думи - периодът след ноември 1989, документиран във филма "Подмяната 10ти" на Пламен Петков. В този период, въпреки говоренето за демокрация, някак съмнително обществения живот продължава да бъде ръководен от функционери около БКП и ДС. Известни такива имена са Александър Лилов, Андрей Луканов, Атанас Семерджиев, Любен Гоцев, Гиньо Ганев, Цвятко Цветков, но има и много други.

След края на XX в. в страната се усеща нужда от друга, по-осезаема промяна. В отговор започва процес на промяна на лицата. Така безцеремонният Никола Филчев е заменен с деликатния учен-пеналист Борис Велчев. За разлика от предшественика си, Велчев е много старателен в спазването на закона и адекватното говорене. По подобен начин поддръжникът на режима на Милошевич и агент на ДС Георги Първанов - Гоце е заменен от успешния ръководител на проекти Росен Плевнелиев. Като политик, Плевнелиев лесно може да бъде запомнен с призивите си за прозрачни и обективни процедури. Не на последно място, изглежда в момента наблюдаваме опити да бъде заменен мутренският стил на Бойко Борисов с ингелигентното говорене на Миглена Кунева.

И все пак едва ли има нужда да убеждавам когото и да било, че промяната, която ни трябва е друга. Трябва ни промяна на действията. Това означава не само прокурорът да говори внимателно, но и да покаже нагледно, че прокуратурата като институция реагира адекватно на съмненията за престъпления против държавата. Означава и президентът не само да говори за добре мотивирани решения, но и да взима такива. Но всъщност преди всичко означава ние като общество да осъществяваме активен и непрекъснат контрол върху нашите държавници.

Убедени в това и в силата на личния пример, група приятели инициирахме отворено писмо и съпровождаща го интернет подписка, които оспорват номинацията на Борис Велчев за конституционен съдия, която Росен Плевнелиев направи. Подписката поставя под въпрос както аргументите, които Плевнелиев изрежда, така и цялостната работа на Велчев като главен прокурор. Ние смятаме, че неуспехът да бъде наложен закона в България не трябва да бъде възнаграждаван с нов висок и значим за държавата пост. Смятаме и, че повърхностни и слаби аргументи не са истинска прозрачност. Излагайки това свое убеждение, ние успяхме да спечелим подкрепата на Гражданска инициатива "Справедливост" за нашата кауза. Сега искам да приканя всички, които търсят действителна промяна в България да се запознаят с нашето писмо, да подкрепят подписката и при възможност да я разпространят. Точно такива конкретни действия са необходими, за да се случи постепенно промяната, която ние всички желаем.

С тази подписка няма да предизвикаме мека революция, но ясно ще покажем, че не искаме държавници с поведение граничещо с лицемерие. А точно такива граждански действия трябва да виждат както настоящи и бъдещи политици в България, така и хората, оказващи натиск над тях отвън. За всички тях такива подписки дават ясен знак какво ще подкрепим ние като представители на българското общество. А когато такива подписки получат силна подкрепа сред обществото, и медиите вече няма да могат да се преструват, че не са информирани за тях. Затова искам да приканя всички да помогнете слагайки името си на страницата на подписката. Само когато видят, че активните и будни граждани в България са единни в искането си за действия, подкрепящи думите, само тогава политиците ще се съобразят с такова искане.

Тази подписка няма да промени България за един ден. Но тя е една малка стъпка, която погледната като част от една по-голяма картина ще предизвика повече отговорност и повече справедливост, както сред политиците и правистите, така и в останалата част от обществото. А не е ли точно това важна част от промяната, която искаме?

събота, 20 октомври 2012 г.

До президента за прокурора

Тези дни съм изключително зает на работата си. Завършвам два проекта и започвам нов, закъснявам и с предаването на една глава за книга. Отделно се местих, имах финансови и здравословни проблеми. Въпреки това, когато в българското публично пространство се появи поредната провокация и нямаше почти никаква реакция, аз не устоях и инициирах отворено писмо и подписка до президента. Нямам нито време, нито желание да се занимавам с тези неща, но един текст на Иван Кръстев ме накара да си дам сметка, че ако искам някога през живота си да имам нещо общо с България, трябва да опитам поне още един път. Ето конкретната извадка, която ме вдъхнови (скрил съм имената, за да улесня правенето на паралела, който аз направих):

В предишните изборни цикли [той] легитимираше своето управление като се уповаваше на факта, че безсрамно нагласените избори не са последвани от публични протести. Легитимността на режима се основаваше върху плебисцит на мълчанието, но това престана да бъде валидно в момента, в който критична маса от [обществото] решиха, че повече не могат да мълчат.

Към петицията добавих резюме на писмото:

В прикаченото писмо са изброени добре известни примери за некомпетентност и немърливост в работата на прокуратурата, които са довели до провала на иначе убедителни дела срещу личности от олигархията. Изброени са и множество примери за откази на прокуратурата да се задейства (което е нейно задължение), включително за скандалните убийства от бездомни кучета тази зима. Обяснено е, че като главен прокурор Борис Велчев е този, който трябва да следи тази работа да бъде свършена. В края на писмото са изброени силно осъдителни оценки от ЕС и САЩ, както и самопризнания на Велчев за провали. Затова с тази подписка призоваваме българите да покажат, че те също се интересуват от съдбата на държавата си. Искаме да покажем, че не чудо или някой отвън ще реши собствените ни проблеми, а ние самите трябва да се вземем в ръце и да контролираме тези, които сме назначили да ни управляват.

Моля, подкрепете искането, за да покажем, че не ни е все едно когато на най-високо ниво в държавата някой не си върши работата и след това друг му подсигурява кариерата в знак за благодарност за несвършената работа. Ето връзките отново: писмото и подписката. Поне покажете с минимално усилие, че не ви е все едно за прикритите престъпления в България.

Резултатът няма да е огромен, но е сигурен - в историята ще остане едно измерване на това колко силно българите искат по-нормален начин на живот. Ако институциите не реагират, поне това ще може да бъде използвано за аргумент в последващи действия, както в България, така и извън нея (например от ЕК). Аз ще се погрижа това измерване да стигне до тях.

четвъртък, 11 октомври 2012 г.

Финансова сигурност в глобален мащаб няма

Анализ на HSBC коментира проблемите пред валутната търговия. Може би добро обобщение на статията е този цитат от нея:
„Липсата на яснота повдига въпроси около редица валути... Светът на форекс търговията сега е по-скоро интуитивен, отколкото функция на конкретни причинно-следствени връзки“, коментира Блум.
Това е всъщност важен фактор подкопаващ финансовата стабилност в световен мащаб. Голяма част от спестяванията по света (пенсии, застраховки и осигурителни системи) са пари, които трябва да бъдат инвестирани в нещо, за да не загубят стойността си в резултат на инфлацията. Предвид факта, че средният живот на една компания е около 20 години, бизнесът не е толкова надеждна инвестиция за перспектива от 40-50 години, колкото например се събират за една пенсия.

Сред другите алтернативи за инвестиция остават валутите и суровините. Освен за краткосрочните рискове от търговията в несигурен пазар, цитираната статия сочи проблем и за валутите, ползвани като резерв. Понастоящем еврото (с близо 25% от декларираните световните валутни резерви) е единствения глобален конкурент на долара (60%) за резервна валута, въпреки че по всеобщо признание монетарната политика на САЩ е неустойчива.

На този фон суровини като злато и нефт, подобно на второстепенните (различни от долар и евро) валути са силно надценени, защото се използват за спестявания/резерви и съответно стават обект на спекула. Повишените цени на свой ред водят до увеличаващи се добиви, които водят до обезценяване. Най-силно това се усеща при природния газ, но е фактор и при златото и нефта.

Така новата икономическа реалност прави спестяването изключително трудно и подтиква хората, които разполагат с пари да работят с тях много по-интензивно, ако искат да ги запазят. А може би това е един нововъзникващ аргумент в полза на разходопокривната пенсионноосигурителна система срещу капиталопокривната, въпреки че първата е по-малко прозрачна и изисква много повече политическа отговорност.

събота, 29 септември 2012 г.

А уж Неволята учила хората

Днес ми обърнаха внимание на следния подпис от форума на Капитал:
Една шепа хора останахме, колкото средно китайско градче, а не можем да се справим на тая богата земя... Колко да сме смотани!

вторник, 11 септември 2012 г.

Против ТИМ и техния проект за България

Препубликувам един коментар на Атанас Чобанов, който е поредният пример за метаморфозите случващи се в България. От вече близо 10 години следя работата на Атанас и макар много пъти да не споделям подхода, се радвам, че такива като него вече са много повече от пет. Сигурен съм, че личният му пример силно е допринесъл за това. А за мен самото интервю на Митев е положително дотолкова, че то е едно признание за силата на гражданското общество в България, но и за това, че дори машина като ТИМ контролира едва 5% от икономиката.

Варненската групировка ТИМ се заяви в публичното пространство с името си, нещо нечувано до момента. Марин Митев даде интервю. Не пред независима медия, която може да му зададе неудобни въпроси, а пред своята си, владеният от ТИМ вестник Варна утре.

http://www.varnautre.bg/bez_tsenzura/intervyu/37612-otborut_tim_progovori_za_varna_aleya_purva_futbola_i_politicheskia_apetit

Посланието на интервюто в няколко думи е следното: ние сме "нормални" бизнесмени, нямаме нищо общо с организираната престъпност, силни сме, незаобиколими сме, властта е с нас и ние сме с властта, която и да е тя. Приемете го като даденост. Липсва само равнис, мирно, за почест, и се разотивайте.

Посочени са и "враговете". Душманите на ТИМ били "5-ма човека, които всички познаваме, зад тях стоят интереси на идентичен проект и пари. В комбинация с най-голямата медийна машина в България – схема с блогъри и сайтове, които според мен имат сила да съборят и правителство." Журналист от Франция пък "изровил снимка на моето куче" - обяснява Митев. Нарекъл го "помияр" и с това много го раздразнил.

Ласкателно е. Хем сме малко, хем сме силни, хем с голям капацитет да вредим на правителството. Само в едно е сбъркал г-н Митев - няма нито проект, нито пари.

Всъщност, нещо като проект има и като почти поименно посочен в интервюто ще го разясня.

Но най-напред, съжалявам, че съм се изказал непочтително за домашния компаньон на Митев. От думите му "живя с мен 11 години и преди 5 месеца се наложи да го приспя" прозира сдържаната, но автентична болка от загубата на любимото същество. Не разбирам много от породи, но ако животното е вярно и предано, то няма никакво значение дали породата му е квартално-превъзходна или расово-еталонна. Заслужава уважение и точка, лека му пръст.

За да няма недоизказани неща, вижте снимките, които коментирах в страницата си във Facebook, която явно е популярна в тимаджийските среди. Съвсем не съм си хабил познанията и времето да "изровя" специално снимки на домашния любимец, а отбелязах афишираното във Facebook богатство и лукс на профила на някой си Marin Velikov. Снимки на мерцедеси, имения, на маса с Абрамович... Дори не знам дали профилът е истински, на Митев, или някой друг го поддържа. Снимките обаче са автентични.

https://www.facebook.com/media/set/?set=a.163159550460902.31035.100003005753067&type=3

Да се върнем сега към проектите. Моят личен проект срещу ТИМ е техният голям "проект" за България е да се провали и да ги видя в затвора, защото:

"Като групировка на организираната престъпност, ТИМ се занимава с широк спектър от криминални дейности – изнудване и рекет, заплахи, проституция, залагания, трафик на наркотици, кражби на коли и трафик на крадени автомобили."

Това са думи на бившия военен разузнавач, посланик Джеймс Пардю и аз му вярвам. Данните, които той е изпратил във Вашингтон за ТИМ са потвърдени от свидетели и оперативни разработки на наши и чужди служби.

http://www.wikileaks.org/cable/2005/07/05SOFIA1207.html

Факт е, че над ТИМ има държавен чадър лично от премиера Бойко Борисов, който е въртял с тях бизнес с производство на менте-цигари през 90-те.

http://www.bivol.bg/fabrikata.html

Прокуратурата отказва да се занимава с грозните им престъпления и това е позорно за цялото ни общество, закрепостено от организираната престъпност. Впрочем, Митев не пропуска да се похвали като същи феодал:

"В групата на национално ниво работят около 30 000 човека... Групата произвежда около 5% от БВП на страната. Ние сме собственици на националния превозвач, дружествата осъществяват дейност в производствения сектор, финансови услуги..." - изброява той.

При 54,3 милиарда долара за 2011, 5% са 2,7 млрд. И това само от една престъпна групировка - ТИМ! Колко ли допринася за БВП легалният бизнес на другите български престъпни групировки? А нелегалният? Може би затова Европол смята, че българската организирана престъпност е "уникална" в целия Европейски съюз, както е записано в юлския мониторингов доклад?

Какъв е проектът на ТИМ ставя ясно от логотипа на компанията, който отдалеч изглежда като куче на скейтборд, но всъщност представлява стилизиран троянски кон. Троянският кон е символ на военното коварство и бруталност. Тимаджийската Троя обаче е българската държава, която те са тръгнали да превземат от изток. Проектът е тотална власт на мафията - политическа, икономическа, медийна, съдебна, всякаква.

Ето това аз не искам да се случи, въпреки песимистичния исторически пример на Троя. Моят проект е държавата - Троя, като средище на цивилизацията, да отблъсне агресора - ТИМ в дивия руски безпредел, който ги подхранва с пари и логистика. Защото ТИМ освен всичко друго са и канал за путинските финансови и икономически интереси у нас - троянски кон на Русия в България.

Интервюто на Митев, изпълзял на светло след години в медийния здрач, в който дори името ТИМ беше забранено за споменаване, е нов етап в тази битка. На този етап мафията открито декларира, че е победила. Тимаджийската демонстрация на сила и арогантност е синтезирана в думите за криминалния проект "Алея Първа": "Тогава всички ще забравят какво е било и ще го приемат като даденост, без която няма да могат."

Тази фраза не е само за "Алея първа", тя е квинтесенцията на мераците на българската мафия, която иска да съществува безнаказано и да я приемат като даденост, без която не може. Да, ама не, не съм съгласен. Поне още 4 души като мен не са съгласни с този сценарий.

Малко сме за "марш на несъгласните", но историята не винаги дава право на количеството и на болшинството. На 25 август 1968 г. на Червения площад се състои кратък протест срещу съветската инвазия на Чехословакия. Всичко на всичко 8 души, които тутакси са арестувани и осъдени. Но тези 8 души, част от малобройното дисидентско движение, изкопаха моралния гроб на престъпния комунистически режим и го бутнаха в него 20 години по-късно. За икономическия гроб трябва да благодарим на Рейгън.

Щом "5 души" с клавиатури имаме "сила да съборим и правителството", или поне да стреснем дотам тимаджията, че да изръси такава нелепост, значи надежда има.

Какво ли ще е ако някой ден несъгласните с това мафията да определя съдба станем 5000, като на Орлов Мост?

вторник, 28 август 2012 г.

Най-неотложната промяна

През 2006 написах първата си статия на политическа тематика. Тогава ме ужасяваше мисълта, че след близо 15 години хаос, България може да бъде обречена на още 7 години безвремие. Сега ме е обзело отвратително усещане за deja vu.

В България има много неща, които не са наред. Много имаме да работим, за да се гордеем от страната, в която живеем. Да се гордеем, не защото сме патриоти, а защото знаем, че ние сами сме изградили собствената си среда такава, каквато я искаме. По един или друг начин това се случва. Безспорно не по най-добрия и не както ни се иска, но едно по едно нещата се променят.

Всъщност пиша този коментар, защото съм твърдо убеден, че ние като граждани трябва да положим общи усилия да променим едно-едничко и ключово нещо, моментът за което ще дойде много скоро. Твърдо съм убеден, че това единствено нещо ще се отрази на хиляди други по-големи и по-важни неща в близките години. Затова ние трябва сега да съберем сили, да положим извънредно усилие, да направим промяна, каквато досега не се е случвала.

За какво говоря? Може би вече сте се досетили, че проблемът, който аз смятам за решаващ е това, което от ЕК наричат "правосъдие и вътрешен ред". Това е нещото, от което зависи силните на деня да уважават останалите, предприемчивите да печелят по справедлив път, престъпниците да се страхуват да убиват, а съдът в Страсбург да не глобява нас за това, че друг не си е свършил работата.

Разбира се тази тема за реда и правосъдието е огромна и сложна. Няма ден, в който в нея да няма скандали. Няма човек, който да не се е сблъсквал с абсурда на българското "правораздаване". Само че в тази безкрайна плетеница има една структура, която държи ключа на всяко по-голямо дело, и чийто ръководител има пълната власт и не е подложен на никакъв контрол.

Тази решаваща структура е прокуратурата (за мандата си Татарчев казва: "Над мен е само Бог"). А вече 20 години нейните ръководители са символ на абсурдите в България. Ако не знаете за тях, достатъчно е да напишете името на някой от тях в Гугъл, за да разберете каква престъпност и арогантност са концентрирани в тези иначе благоразумно изглеждащи личности. Последният от тях беше неформално номиниран от предишния президент и избран с абсолютно единодушие от тогавашния ВСС. Резултатите от това виждаме и до днес.

Може би не много хора в страната знаят, че наближава нов избор на главен прокурор. Още по-малко знаят за неформално обсъжданите вероятни номинации. Но при настоящите обстоятелства имаме пълни основания да смятаме, че ако ние не окажем необходимия (и огромен) натиск, ни чакат поне още 7 години абсурди и беззаконие.

Аз лично имам две конкретни неща наум, които разчитам, че ще направят необходимата промяна възможна. Първото, разбира се, е непрекъснато да сочим подривната роля на прокуратурата във всеки от ежедневните проблеми около нас. Само така мнозинството активни българи ще осъзнаят колко критичен е наближаващия избор. За другата стъпка ще пиша по-късно, но ще се радвам, ако някой сподели собствените си идеи как промяната може да бъде постигната.

А статията, която написах преди 7 години се оказа, че не само предвиди какво ще се случи (то не е трудно), но и дори подцени колко безскрупулна ще остане олигархичната система.

събота, 7 юли 2012 г.

Нужни ли са ни идеологиите?

В една статия, коментираща позиции от продължаващите протести, Бай Далай развива типична комунистическа (в случая не говорим за отрицателен епитет, а за принципа на равенство като самоопределение, ако не греша) теза против капитализма.

В статията си Бай Далай обявява разделението предизвикало протестите за класово (инвеститори-останали). Според мен това деление е не по-малко порочно от поколенческото, което тя критикува. Дори може да се приложи подобна на нейната логика - това, че един човек разполага с финансова възможност не го прави автоматично виновен в злоупотреби. В общия случай богатството може да е дошло от предишни поколения. Едва ли е морално наказуемо да си наследник.

Всъщност думите капитализъм и социализъм са понятия, които са натоварени с прекалено много исторически и емоционални придатъци, основно от техните опоненти. Затова аз съм склонен да ги пренебрегна и да се опитам да очертая едно по-просто морално разделение: за мен делението е по-скоро на далавераджии (или хора, които се възприемат над правилата) и хора, които смятат, че правилата трябва да са еднакви за всички, т.е. да образуват една рамка, в която членовете на обществото да взаимодействат.

Смятам, че трябва да говорим за ценности, а не за идеологии. Това би ни позволило да разграничим отделните идеи, вместо да ги разглеждаме в идеологически пакети. Така например ще можем да вникнем във френското свобода, равенство, братство или единство, творчество, красота, изписани на Камбаните

А в България наред с другите ежедневни проблеми съществува и очевидния проблем, че освен липсата на желание, при управляващите през последните мандати се вижда и липса на способност. За съжаление често такива хора са селектирани напълно целенасочено. Това едва ли може да бъде свързано с определени идеологии, а по-скоро с конкретни опортюнистични машинации.

петък, 6 юли 2012 г.

Приказка за ежедневието

Покрай различните разправии за Витоша една позната сподели една приказка:
Преди много, много време в едно индианско селище живеел старец, който имал чудно красив кон. Нямало човек наоколо, който да не бил чувал за това великолепно животно. Той имал дълги, прекрасни крака и когато препускал буйно, мускулите му играели с копринен блясък. Чул Великият Вожд за коня и изпратил пратеник да пита стареца дали не може да ги купи. Препуснал воинът до типито на стареца и скочил от коня си. Когато мокасините му докоснали земята, се вдигнал прах във всички посоки. „Старче, изпраща ме Великият вожд. Той те поздравява и пита може ли да купи коня ти?”

Старецът имал величествена осанка и благородни маниери. Помислил, помислил и казал: „Поздрави от мен Великия Вожд и му благодари за любезното предложение да купи коня ми. Този кон е мой приятел. Ние с него сме спътници. Не мога да продам своя приятел.” И пратеникът си тръгнал.

След две седмици конят изчезнал.

Когато обитателите на селището чули, че конят го няма, всички се струпали около стареца и завикали: „О, стари човече, какво нещастие! Можеше да продадеш коня си на Великия Вожд. Сега нямаш нито кон, нито платата за него. Каква зла съдба!” Старият човек погледнал всички с мек, благ поглед и казал: „Това не е нито зла, нито добра съдба. Не знаем цялата история. Нека просто да кажем, че конят е избягал.” Хората си тръгнали, клатейки глави. За тях това било нещастие.

Месец по-късно конят на стария човек се върнал, следван от двадесет великолепни коня. Буйни и прекрасни били те и от ноздрите им излизали пламъци. Хората от селището изтичали при стареца: „О, старче, ти беше прав. Не беше зла съдба бягството на коня ти. На добро беше. Сега не само конят ти се върна, но имаш още двадесет прекрасни коня. Това е добра съдба!”

Старият човек поклатил бавно глава и с върховно проникновение казал: „Това не е нито добре, нито зле. Не знаем цялата история. Нека само да кажем, че конят се върна.” Хората си тръгнали, клатейки глави. За тях да имаш двадесет прекрасни коне било голямо щастие.

Старецът имал син, който започнал да обяздва конете. Всеки ден той ставал рано, за да си върши работата. Една сутрин старецът отишъл да погледа работата му. Младият мъж се носел в грациозен тръст върху голия гръб на необязден петнист кон. Внезапно конят се хвърлил наляво, после се извъртял надясно и с яростен скок на задните си крака хвърлил младежа високо във въздуха. Момчето паднало и ме мръднало. Двата му крака били счупени.

Всички обитатели на селището се събрали и започнали да се вайкат и оплакват: „О, не! О, не! Старче, ти беше прав. Връщането на твоя кон ти донесе нещастие. Сега твоят единствен син е осакатен, със счупени крака. Кой ще се грижи за теб в твоята старост? Това е голямо нещастие.”

Старият човек се изправил и казал спокойно: „ Това не е нито нещастие, нито щастие. Нека просто да кажем, че синът ми си е счупил краката. Ние не знаем цялата история.” Хората от селището се разотишли, клатейки глави. За тях падането на момчето било голямо нещастие.

Скоро по тези земи пламнал голяма война и Великият Вожд призовал всички млади мъже в селището да се бият. Войната била дълга и изтощителна и хората знаели, че повече няма да видят децата си. И те пак се събрали около стария човек: „Старче, ти беше прав. Не е нещастие, че синът ти си счупи краката. Макар и сакат, той е с теб. Ние никога повече няма да видим синовете си. Това беше щастие за теб.” И още веднъж старият човек им казал: „Това не е щастие, нито нещастие. Ние не знаем цялата история.”

Какво можем да разберем от тази поучителна история? Има моменти, когато се чувствате като жертва и други, когато ролите са сменени. Не трябва да съдите с мерките на доброто и злото. Това, което сте преживели, не е нито хубаво, нито лошо. Просто не знаете цялата история.

Всяко преживяване, всичко, което са ви причинили или вие сте причинили на другите, е страшно важно за развитието ви. Дори лъжите ви, жестокостта и несправедливостта към другите, дори и те са много важни. И това, което криете със срам в душата си, също е много важно, защото ви е помогнало да станете това, което сте. Всичко преживяно ви помага да станете милосърдни, цялостни и изпълнени с любов. Ако успеете да си простите и да се приемете такива, каквито сте, ще излекувате себе си, а заедно със себе си и планетата. Помнете: Нищо не е нито хубаво, нито лошо. Ние не знаем цялата история.
Подобни приказки са най-хубави без коментар, но аз все пак ще си споделя едно лично впечатление, което мен лично ме мотивира страшно много: хубавото на плурализма е това, че има и по-предпазливи и по-спонтанни хора и някъде в хаоса между тях си, те успяват да намерят един компромисен път.

събота, 30 юни 2012 г.

Беззаконието като норма?

Не съм имал големи очаквания към Борис Велчев. За съжаление поста на който бе поставен - главен прокурор на България го прави може би единствената обществена фигура, която не подлежи на никакъв контрол в продължение на мандат от 7 години.

Подобно на президента, дори конституцията да ограничава правата му по определен начин, поста му предразполага той да има голямо влияние в обществото. Затова при все, че е поставен, е опасно, когато от него чуваме опити за омаловажаване на манипулациите в съдебната система. На среща с президента, той е заявил:
Във всяко едно общество, във всяка една държава винаги ще има едни 15 – 20 дела, по които се очакват проблеми. Ако по тях ще оценяваме другите 260 000, по които се работи системно, това ми се струва леко несправедливо
Това е пореден опит от страна на институция да направи недосегаемостта на олигархията да изглежда като нещо нормално. Но за една свободна държава това не е никак нормално. Ако на някой му трябват аргументи за тази проста истина, нека чете надолу.

Разбира се да се говори за 15-20 случая без да се взима предвид в каква държава е това, е целенасочено опростяване. Например ако говорим за страни като САЩ (или Германия) това би означавало грубо по едно такова дело на щат (или провинция), или съответстващо на милиони хора. Еквивалентът в България би бил 1-2 дела. Съпоставка с европейски страни с население сходно с българското би ни поставило между Австрия и Дания в група от 6 страни с население между 5 и 10 милиона. На техния фон скорошен анализ на Прозрачност без граници ни дава открояваща оценка. Коментирайки го, Кобус де Суърт, управляващият директор на международната организация казва:
От доклада ясно се вижда, че България и Румъния се отличават с това, че техните институци дефиниращи демокрацията и занимаващи се с борба с корупцията са по-слаби от тези в останалите държави. Слабостта на институциите е това, което ги откроява...

Ако трявба да дам съвет на България и Румъния как да подобрят усилията си за борба с корупцията, бих ги насочил към проблемите с финансирането на политически партии. Бих се и постарал да докажа сериозността си относно справянето с корупцията и осигуряването на справедливост. Не на последно място бих обсъдил регулирането на отношенията между политиката и бизнеса. Един пример е въвеждането на кодекс на поведение за парламента. Това е една от критичните забележки на Прозрачност без граници - липсата на такъв кодекс в много страни, включително България и Румъния, но и в много други от анализираните страни...

Може да се твърди, че и в двата случая [на България и Румъния] има впечатляваща липса на публична отчетност на бюджета, по проблеми от обществено интерес и по публичните доставки. На тези въпроси трябва да се обръща внимание, но те не са го получили в периода след разширяването [на ЕС]...

Накрая искам да разясня, че корупцията често е свързана с организираната престъпност. По отношение на холандската позиция [блокиране на българското членство в Шенгенското пространство], не трябва да се фокусираме само върху класическите области на борбата с корупцията. По-важен е по-широкият подход към първопричините позволяващи разцвета на корупцията...

Например фактът, че в България няма публична отчетност на бюджета [напр. на МВР] сам по себе си не означава, че има корупция. Със сигурност обаче това прави появата на корупция много по-лесна. Нашият опит е, че правната рамка, редовните проверки и достъпът до информация взети заедно реално правят напредъка в борбата с корупцията наистина възможен...

Не става дума за справяне с много случаи на корупция възможно най-бързо. По-скоро трябва устойчив подход към борбата с корупцията.
Няма как да очакваме Борис Велчев да се интересува от такива анализи - той е в позиция да си говори и без да слуша. Проблемът е, че следващият главен прокурор отново се очертава да бъде избран, за да си върши работата избирателно.

петък, 15 юни 2012 г.

Наръчник за протести

По повод протестите против закона на Цеко един приятел публикува списък с препоръки за участниците как да се държат с полицията. Намирам това за много полезно (и навременно), затова го препубликувам. Предполагам, че с годините това ще остарее чрез различни промени в законите, но в близките (надявам се поне) една-две години това за мен е наръчника за протести.

Препоръките могат да се разделят в три групи: 8 препоръчителни, 12 информативни и три за това как да реагирате.

Как да се държите:
  1. Не носете „оръжие или други специално предназначени или приспособени предмети, които може да се използуват против живота и здравето на хората или за причиняване на материални щети”.
  2. Не бъдете в „очевидно пияно състояние”. Не бъдете маскирани.
  3. Не причинявайте вреди на хора или вещи.
  4. Не се поддавайте по никой начин на евентуални провокации от страна на полицията. Не си позволявайте никакво словесно или телесно посегателство над полицай.
  5. Не извършвайте никаква „непристойна проява, изразена в употреба на ругатни, псувни или други неприлични изрази на публично място пред повече хора, в оскърбително отношение и държане към гражданите, към органите на властта или на обществеността или в скарване, сбиване или други подобни действия, с които се нарушава общественият ред и спокойствие”. Това е подсъдно по Указа за борба с дребното хулиганство.
  6. Не призовавайте към никакво насилие/ престъпления. Протестирайте мирно.
  7. Не се идентифицирайте по никой начин като „организатор” на протеста. Организаторите носят наказателна отговорност за провеждане/ продължаване на забранен/ прекратен от кмета митинг – лишаване от свобода до 1 година.
  8. Имайте готовност да покажете документ за самоличност. В противен случай, полицията може да ви задържи само на това основание.
Знайте, че:
  1. Само кметът или лице, което той изрично писмено е упълномощил за това, може да прекрати незаконосъобразен митинг. Полицията не може да прекрати протеста.
  2. Неразрешен от кмета митинг не е равнозначен на забранен от кмета митинг. Забраната трябва да е изрична и мотивирана.
  3. Ако кметът или негов пълномощник прекратят митинга, участниците са длъжни да се разотидат. В противен случай, носят административно наказателна отговорност (глоба). Това нарушение може да се установи само от длъжностно лице, определено от кмета – а не от полицията.
  4. Полицията може да ви задържи само за 24 часа без разрешение на съда. Длъжни са незабавно да уведомят за задържането ви лице, което вие посочите.
  5. Полицията има право да ви предупреди (и устно) да не извършвате нарушение на обществения ред – каквото е блокирането на пътното движение.
  6. Полицията има право да ви задържи, ако не изпълните тяхно разпореждане, вкл. заповед да освободите пътното платно.
  7. От момента на физическото си задържане имате право на защитник (адвокат).
  8. Полицията е длъжна да издаде писмена заповед за задържането ви (най-късно, в полицейското управление, където ви отведат).
  9. Ако не знаете български, полицията дължи незабавно да ви информира защо ви задържа на разбираем за вас език.
  10. Когато ви задържат, не могат да ви ограничават никакви други права, освен свободното придвижване.
  11. Длъжни са незабавно да ви освободят, щом отпадне основанието за задържането ви. Може да ви обискира само полицай от същия пол.
  12. Полицаите могат да използват сила и помощни средства (например, белезници) срещу вас, само ако: не им се подчинявате или се съпротивлявате; групово нарушавате обществения ред; застрашавате тях или други хора; незаконно заемате обекти. Ако правите тези неща, могат да използват сила/ помощни средства срещу вас, ако това е абсолютно необходимо – когато не могат да постигнат законните си цели по никакъв друг начин. Ако не правите тези неща или не е абсолютно необходимо, не могат да използват никаква сила или физическа принуда.
Реакции:
  1. Ако полицията ви задържи, поискайте незабавно да ви обяснят защо ви задържат. Ако кажат, че е защото не се подчинявате на разпореждане да освободите пътното платно, поискайте да ви освободят веднага щом вече не се намирате на пътното платно – тогава основанието за задържането ви ще е отпаднало и те са длъжни да ви освободят.
  2. Ако полицията ви задържи и не ви освободи, след като освободите пътното платно, поискайте им служебен адвокат незабавно, от момента на физическото ви задържане. Кажете, че имате право на адвокат, но не можете да си го осигурите сами и искате те да ви набавят веднага служебен защитник.
  3. Ако станете обект на физическо насилие от страна на полицията, първата ви работа е да се прегледате при съдебен лекар. Таксата е ниска. След това подавате жалба с приложено медицинско свидетелство в Районна прокуратура.

понеделник, 7 май 2012 г.

За нуждата от дебат

Днес попаднах на две интервюта по различни теми, свързани с държавността на противоречиви личности - французинът Едуар Карминяк и българинът Сашо Дончев. И двамата говорят много критично за съвремената политика в своята съответна страна и и двамата са цитирани да казват думи в духа на "не съм пряко зависим от политическата конюктура и затова мога да си позволя да изказвам мнението си свободно". Знам прекалено малко и за двамата да мога да коментирам обвързаностите им, но със сигурност съм съгласен с тях, че за да има функционираща демокрация, хора извън политическите партии трябва да участват в обществения дебат. Във Великобритания това е известно като ангажимент с обществеността. Според тяхното разбиране на думата, става дума за това, че специалисти в дадена област имат моралното задължение да влизат в диалог с не-специалистите.

Ако за момент пренебрегнем емоционалната страна в човешките действия, за рационалната можем да направим един паралел с науката. Там науката може да бъде разбита на два паралелни процеса - теория и емпиричното ѝ валидиране чрез проверка в практиката. Еквивалента на теорията в обществения живот е представата на обществото за това, кое е реалистично и кое - не. Тази представа не винаги е непременно правилна, но защото е широко споделяна, тя определя ежедневието на хора, които не си правят труда да проверяват убежденията си чрез потвърждаването им от практиката (споменатото по-горе емпирично валидиране). Затова е изключително важно тези хора да чуват различни гледни точки, така че те да не живеят с убеждението, че има само една истина, но злонамерените хора наоколо се опитват да я заобиколят. Макар и олигарх в България и финансист във Франция да не са точно идеалните модели на подражание, те показват гледната точка на някой, който има опит и наблюдения от близо. Именно затова аз съм силно впечатлен от въпросните коментари.

Такъв вид дебат, в който различни хора заемат позиция, с което дават възможност тя да бъде обсъждана и критикувана, е първата стъпка, която все още липсва в България. Повече експерти трябва да споделят и развиват идеите си публично. Разбира се задължителната друга стъпка е да се говори с повече конкретика с примери от практиката, така че да се вижда кое е базирано на реален опит и кое са спекулации, които имат нужда от проверка. Разбира се тези позиции и примери трябва да се разглеждат едновременно с емоционалната страна и да се има предвид какво хората желаят да направят, независимо от това, което знаят. За да се избягват вътрешни конфликти, в които настъпва травматичен личен разрив между убеждения и действия.

събота, 17 март 2012 г.

За мястото на популизма в обществото

Темата за популизма няма край и точно в ерата, когато световната политика му е подчинена бих искал да засвидетелствам уважението си към един отиващ си министър (което е много по-голямо от уважението към премиера или към оставащите министри). Затова искам да обърна внимание на един цитат от негово интервю веднага след уволнението му:
Всеки от колегите, може би и аз, със сигурност вие можете да се сетите и аз мога да се сетя за случка, в която е гонен по скоро личният ефект. И това е част от работата на едно правителство. Но това трябва да е малка част. Основната част е къртовска работа, организация на експертите, работа по проектите.
Интервюто е много богато и въпреки все още пресните емоции, Трайков се държи изключително трезво. При интерес, препоръчвам целия запис от предаването.

Вихърът на популизма като ефект от съвременната демокрация е сложна тема. Моят опит за кратко въведение е следния: в усложняващия се свят около нас, хората без изградени позиции имат склонност да не изследват нещата в перспектива, а по-скоро се отдават на ежедневните си страсти. По-детайлно тази тема е изследвана в този документален филм на BBC за историята на връзките с обществеността през 20ти век (ако не ви се гледа цялото видео, можете да прегледате само 34:40-39:30, ако пък сте изгледали видеото и ви е харесало, предпоръчвам гледането и на предишните епизоди от поредицата):


В заключение искам да благодаря на Трайков и за тези две реплики, които казват много повече от самите думи в тях:
"престоят в политиката ти дава един вид мъдрост, която не те прави непременно по-щастлив"
Но, ако ми позволите, аз няма да се дезинтересирам от темите, по които съм работил. Така че, ако ви интересува, винаги можете да разчитате на мнението ми по тях.

вторник, 13 март 2012 г.

Иван Нейков за новите реалности

Подобно на Барак Обама, когото цитирах преди малко повече от година, и Иван Нейков констатира новата ситуация, която може и да не сме усетили с пълна сила още, но вече е факт:
"В бъдеще пазарът на труда ще бъде отворен за високообразованите хора и тези с повече квалификации, докато хората с нисък или никакъв ценз постепенно ще бъдат изтласкани от трудовия пазар и ще се превърнат в аутсайдери."
Нейков обаче явно си няма представа от състоянието на високотехнологичния сектор в момента, защото успява да види едва в бъдещето, нещо, което е реалност още отпреди кризата:
"И сега е налице тенденцията да се наемат хора с по-високо образование за длъжности, изискващи по-ниска квалификация. В бъдеще тези ефекти или дефекти на пазара ще се засилват. Дори няма да се учудя, ако един ден у нас има предприятия, в които всички служители са с висше образование от най-високото до най-ниското стъпало"
Смятам, че Нейков не успява да види и един друг вече случващ се процес. Той твърди:
"Ако става дума за управление на технологични процеси със скъпи машини, със сигурност работодателят няма да повери управлението на служител без квалификация и образование. Това ще се превърне в общовалидна тенденция, ще бъде преди всичко изискване на технологиите и на модерния начин на живот", категоричен е Иван Нейков. Според него пикът на тази тенденция най-вероятно ще се случи, когато постепенно отраслите на икономиката ни започнат да усещат подем.
Нейков обаче не оценява, че разширяващата се дупка между заплащането на квалифицирани и общи работници влияе и на самите технологии. Доставчиците на машини правят техниката си все по идиотоустойчива като по този начин намаляват изискванията към операторите на машини.

Това обаче на практика е само малко облекчение, защото отварящите се позиции за оператори на машини са значително по-малко отколкото работници са извършвали съответната работа ръчно преди въвеждането на технологията.

Неизбежно всеки сам трябва да поеме отговорност за живота си и да вземе решение в перспектива.

четвъртък, 23 февруари 2012 г.

Goodbye FMI*

* в превод на български - сбогом ФМИ, взаимствано от заглавието на филма "Сбогом Ленин"

Днес получих линк към една петиция, която очакавам от дълго време. Става дума за протеста на студентите във ФМИ срещу "спирането на иновативните програми" във факултета.

ФМИ е известен като най-доброто място в България за обучение по информатика. Но да си първи сред сакати не е кой знае какво успокоение. А България е осакатена от хватката на олигархията. Тук няма същинска конкуренция, няма същинско качество и няма същински иновации. Повечето хора, които имат някакви подобни реални амбиции, ги реализират в чужбина.

Затова подписах петицията и си позволих следния коментар:
Състоянието във ФМИ в момента е плачевно. Студентите са отчаяни от системата. След завършване на бакълавър, те панически се опитват да намерят поне една магистратура, която има някакъв смисъл. Когато не видят такава, те не откриват възможност да продължат развитието си с помощта на ФМИ.

Мисля, че резултатът от това може да бъде описан с пример. Една моя позната от СМГ и олимпийския отбор по математика наскоро сподели, че така и не е успяла да завърши магистратурата си по ИИ. Попитаха я защо. Тя отговори, че така и не е успяла да си навие, че физиката, която учи има нещо общо с изкуствен интелект.

За мен това показва, че ако някой в ръководството на ФМИ смята, че физиката е важна за изкуствения интелект, той със сигурност не си е свършил работата да обясни това на студентите. Това за мен е пример за огромен провал, който във всеки нормален университет би довел поне до обсъждане на учебния план. Във ФМИ това е невъзможно, защото има лобита, които не търсят смисъл в работата си, а търсят работа за тяхната представа за смисъл.
Със сигурност не е лесно да бъде управлявана академична структура, но също така със сигурност помага ако целите на ръководството не се изчерпват до тесните им научни интереси, но и обхващат перспективите пред институцията и общността около нея.

събота, 7 януари 2012 г.

Occupy yourself*

* в превод на български - окупирай себе си

Неведнъж съм се изказвал скептично към Occupy движенията. Например за мен претенцията да представляваш 99% е наивна и по-скоро форма на популизъм. Но нека се опитам да обясня в малко повече детайли. С това искам да постигна две цели: да разясня критиката си, но и да покажа, че с нея и аз не съм напълно прав.

Искам да започна с един цитат от изключително популярния напоследък (вече покойник) Стив Джобс:
Когато си млад, гледаш телевизия и си мислиш: има конспирация. Информационните мрежи са се съюзили с цел да ни оглупят. Но когато поостарееш, осъзнаваш, че това не е вярно. Работата (и бизнесът) на информационните мрежи е да дават на хората точно това, което хората искат. Това е много по-депресираща мисъл. Конспирацията е форма на оптимизъм. Тогава бихме могли да застреляме копеленцата. Бихме могли да вдигнем революция. Но всъщност информационните мрежи са в бизнеса с доставяне на хората това, което самите хора искат. Това е истината.
А BBC в един свой документален филм показват как това се пренася от бизнеса в политиката като първоизточник на популизма:



Но натискът, който Occupy движенията оказват върху финансистите и политиците е важен. Защото няма друг начин да окажем натиск върху цялото човечество. Просто трябва да се вглеждаме повече в себе си, преди да критикуваме другите. Не на последно място - това е много по-лесно, когато околните ни помагат и ни казват къде смятат, че грешим.

неделя, 1 януари 2012 г.

Най-лошото, което можеш да направиш

Блоговете са много удобно нещо. Подобно на другите онлайн социални мрежи там можеш да изсипваш мисли и емоции без да се притесняваш за това дали някой ще се интересува да ги прочете. В същото време те представят коварната възможност да кажеш на някого нещо, без да ти се налага да се конфронтираш с разговор очи в очи. Не съм мислил, че ще използвам моя блог по този начин. Все пак има нещо, което ме тормози. Не мога да го кажа на човека директно, защото изобщо не съм в позиция да давам съвети за неща, от които не разбирам. Но ме гложди и изпитвам нужда да го споделя. Коварно, нали?

Твърдо съм убеден, че най-важното за всеки човек е индивидуалното внимание. Не непременно ласкание и угаждане, но откровена грижа за някой близък - колкото повече, толкова по-добре. Все пак възрастните развиват умението да се приспособяват, да преодоляват и да преглъщат. При децата вниманието е нещо много критично, а родителите са тези, които най-много от всички околни са поели дълг за грижата към едно дете - още с неговото създаване и с пускането му да диша и броди по широкия свят. Именно в това за мен се корени важността на семейството като ценност.

Смятам за изключително важно за едно дете родителите да проявяват ежедневен интерес към това, което то преживява и начина по който то възприема събитията около него. В това отношение смятам дългите работни дни за едно необходимо зло, а способността да преглътнеш злободневните работни емоции, когато се прибереш вкъщи, за ключово умение за всеки възпитател. Може би това трябва да остане така поне до деня, в който детето само попита какво се случва на възрастните на работа, а самите възрастни преценят, че то е готово да се сблъска с негативната енергия, която залива трудовия бит. Но дори тогава, един родител е длъжен да повярва на детенцето си, че то е доктор и е изключително важно родителят да бъде прегледан като пациент точно сега или, че новият телефон, който е излязъл има най-големия екран и поддържа най-бързия интернет. Отново, от такова внимание към това, което ни се струва важно и интересно, има нужда всеки човек, но специално между деца и родители, това е едно от най-важните задължения, едно от онези хиляди малки преживявания, които ни оформят като личност.

Затова и за мен най-лошото, което двама родители могат да направят за детето си, е да го поставят в ситуация, в която то не може да бъде с тях двамата едновременно ежедневно и доколкото необходимото зло на ежедневието го позволява. Защото една раздяла около дете не е необходимо зло. Тя е символ на една грешка, един провал - независимо дали грешката е била раздяла или самото дете. Провал, много по-лош от работни, междуличностни или криминални провинения. Защото това е провал, в който е предадено това доверие, което е било дадено безрезервно - доверието, че родителите са готови да пожертват себе си като символ на настоящето, заради детето, което е символ на бъдещето на същите тези родители. Едва ли аз като страничен човек мога да кажа, че раздялата може да бъде избегната, но щом се е стигнало до нея, някъде по пътя е била направена недопустима грешка. Грешка, от която ще страда дете, което няма вина за нея.

Съжалявам за крайните думи.