сряда, 11 декември 2013 г.

Как се постига обединение без доверие?

Тези дни около мен се изсипа поредната порция изказвания в стил всеки срещу всеки и обидените отново ни припомниха, че са обидени на всичко и всеки. Изумявам се как хората са способни да смятат, че всички около тях са опорочени, а само те са чисти. За мен това е най-директният признак за това, че в България няма общество, а "Съединението прави силата" е поредния надпис, който хората повтарят без да осъзнават. Защото много българи си дават сметка, че е необходимо да се обединят, признават принципите, около които други се обединяват, но в крайна сметка отказват да се включат в такива обединения. И така се получава порочен кръг, с който периодично се сблъскваме.

Но тези констатации са познати. Какво можем да направим по въпроса? Очевидно си говорим за нуждата от обединение без доверие. Едва ли има две мнения, че това е труден въпрос. Но нито сме първите на света, сблъскали се с него, нито сме последните.

Например Уилиам Юри има доста известна презентация в TED за него:

Аз лично намирам за по-интересна задълбочената едноименна книга за воденето на преговори. В нея са изведени 5 принципа:

  1. Разграничете проблемите от хората. Т.е. когато обсъждате проблеми, опитвайте се да не задълбавате върху имена или личности. Тези личности са симптома, ако не бяха те, може би щяха да бъдат други.

  2. Фокусирайте се върху интересите (какво движи някого), а не позициите (какво той/тя казва). Често хора заявяват позиции без да разясняват всичко, което ги кара да го правят. Един вид детективска задача е да разбереш защо някой държи на наглед абсурдна позиция.

  3. Търсете взаимноизгодни алтернативи. Решение, което да върши работа може да не е очевидно, но ако го намерите, ще подсили групата. Забелязал съм, че често дълбоките идеологически спорове в България могат да се сведат до единодушие за първите необходими малки стъпки, които от години буксуват.

  4. Дръжте на това да се използват обективни критерии за решенията. Много често това не е възможно, но когато е, е от решаваща полза.

  5. Бъдете наясно каква е вашата най-добра алтернатива на постигането на споразумение (BATNA). BATNA е английски израз за сценария, който ще се случи, ако не постигнете съгласие. Очевидно в България нашата BATNA е да продължим да се спускаме по същия този склон без нищо да се промени. Само склонът ми изглежда, че става по-стръмен, но това може да е привидно.

На мен поне това ми звучи невероятно смислено, дори просто. В същото време ежедневно виждаме хора, които действат точно противоположно на тези препоръки. А резултатът е, че отново стигаме до нашата BATNA - това, което се случва, когато не успеем.

вторник, 3 декември 2013 г.

За и против заемите

В икономически развитите страни се води спор за и против дълговете. Кейнсианците твърдят, че в моменти на криза държавите трябва да издават облигации и да харчат, за да съживят икономиката, а последователите на Хайек твърдят, че в моменти на криза трябва да се води разумна политика на затягане на коланите. На фона на това българите по принцип не обичат да са задлъжнели. Днес попаднах да една статия, в която "Робърт Скиделски, професор по икономика в университета Уоруик, член на Камарата на Лордовете и автор на биография за Кейнс" пише четири "заблуди" разбулването на които би довело до спасително харчене. Заблудите са:

  1. Мисленето на германската домакиня
  2. Правителството не може да харчи средства, с които не разполага
  3. Държавният дълг представлява отложено облагане
  4. Националният дълг е бреме върху бъдещите поколения

Тази макроикономическа дискусия (в която българите заемат своята твърда позиция) изпуска всъщност най-важното в един такъв спор. Изпуска го, защото дискусията е абстрактна и по принцип, а същественото е специфично за всяка ситуация. Едва ли ще е изненада за някого като напиша, че същественият въпрос не е "дали", а "за какво".

А задаването на въпроса "за какво" въвлича в решението идеята за алтернативна цена. И по-точно въпросът не е дали трябва да се тегли кредит (да се издава облигация), а в какво ще бъдат инвестирани парите от нея. Необходим по-задълбочен анализ е да се прецени дали ползите от взимането на кредита и инвестирането на парите са по-големи от невзимането му. Много е просто. Ако се вземе кредит за изграждането на дадена инфраструктура, какви ще бъдат ползите и за колко време ще се изплатят (не само в паричен смисъл). Ако се вземе кредит за социални плащания, какви реформи ще се предприемат (използвайки тези плащания като буфер за тях) и как инвестицията ще се възвърне (отново не само в паричен смисъл).

Накратко решението за теглене на заем зависи от целесъобразността му. Нетегленето на заем е един лесен сценарий, но дали тегленето на заем и използването му за заемане на по-добра позиция в бъдеще не е всъщност по-далновидния ход? Отговорът зависи от конкретната ситуация, а решението може да се вземе само при събиране на възможно най-пълна информация.

събота, 23 ноември 2013 г.

За Куфарите*

* Взаимствам името "куфари" от филма Имало едно време на изток (думата е обяснена в 12:15-14:15 минути). Статията не е точно за хората изпълнявали ролите във филма, но за една по-широка прослойка от обществото, която следва интересите си без каквито и да било скрупули.

Без значение дали ще ги наричаме "куфари", "тарикати", "далавераджии" или по друг начин, в България има страшно много хора, които променят позициите (и дори ценностите) си според ситуацията. Това е точно обратното на принципност и е един от основните фактори, които предопределят посредствеността на обществения живот в България. Повече от ясно е, че хора като Орешарски, Станишев, Местан и Сидеров са такива.

Пиша тази статия заради един друг очевиден подобен случай. Става дума за назначаването на Ярослава Бубнова като временен директор на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Яра Бубнова е съосновател и директор на противоречивия Институт за съвременно изкуство, а в моя пример участва и един друг от съоснователите му - Лъчезар Бояджиев. Всъщност именно те двамата са в същината на противоречивостта на въпросния институт, членовете на който са изчерпателно изброени в похвална статия на 24 часа като играещи активна роля в антиправителствените протести.

В случая интересен пример дават както Бубнова, така и Бояджиев. Историята започва с един пост на Лъчезар Бояджиев от 10 септември който гласи:

тоз който приеме назначение на държавна служба от туй правителство, независимо от ранг, контекст и нужда от заплата (или пенсия като директор на нещо...) да не разчита твърде на симпатии, помощ и съдействие... да не говорим, че програмите за дейност и платформите за същност на публичните институции на културата в Б-я или никога не идват, или идват при уволнението... ако правителството не падне - когото назначат, ще изкара 5 години на масраф и далавера. да са му честити...

и защо ли мотивите на назначението звучат досущ като онези, с които предишното правителство (на ББ и ВР) уволни предишния директор...

РЕВАНШИЗЪМ = MON AMOUR...

и добавя в коментар:

мдам... става дума за НХГ, Луврето, НГЧИ, САМСИ-то и други синекури... залагам мястото си в отряда чавдар, че знам назначението за поне 3 от тези поста... за 2 от тях ми е все тая - нищо ново... за един ме боли - да видим...
Постът е "харесан" във Фейсбук и от Яра Бубнова. На свой ред, на 22 ноември, тя публикува друг пост:
За мои приятели, както и за хейтърските сдружения, клубове и индивиди, на 19.11. 2013 съм назначена като ИД директор на Националната галерия за чуждестранно изкуство. За неинформираните, тя не е БГ Лувър, нито Бг Орсе или БГ Център Помпиду, тя е националната колекция на изкуство от тези (малко) страни, които не са България.

Лъчезар Бояджиев не пропуска да коментира и тук:

Е слава богу, че веднъж има адекватно назначение макар и само като и.д., който обаче работи в тази галерия от 28 г и създаването и. Не виждам по-подходяща фигура. Честито и успех!

В ситуация като тяхната е естествено човек да изпадне в когнитивен дисонанс. Морална и търсена от околните реакция е разяснение (както прави например Бойко Борисов) с какво променената ситуация предопределя променената позиция. Толерантността изисква да допуснем, че има смислено обяснение, но то не е споделено с обществото. Откровено казано аз не вярвам. По-скоро тази история ме кара да се усъмня доколко ролята на тези културни дейци в протестите е била автентична. И това още веднъж показва защо българското общество боксува в отхвърлянето на пипалата на пост-съветския тоталитаризъм. Защото имаме прекалено много Куфари сред обществения (не само политически) "елит".

неделя, 10 ноември 2013 г.

Как искаме да бъде в нашата страна?

Не за пръв път си мисля, че съм безкрайно далеч от съвременна България. Затова исках да напомня тези думи на Васил Левски:
В нашата България не ще бъде така... В нея всички народи ще живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всичките еднакво ще е само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наша България!
Искам да ги напомня на всеки готов да обвинява други само защото са различни. Защото вместо да търсим вина в различността на другите , трябва да се вгледаме в себе си, да видим дали сме изпълнили своя ангажимент, за да изградим общество със закони и да видим ние какъв пример даваме. А примерът, който искаме да дадем не трябва да се изчерпва само с невключване в повсеместната злоба. Карл Попър, един от най-големите мислители на XX век казва:
Безграничната толерантност води до изчезване на толерантността. Ако разширим безграничната толерантност и до тези, които са нетолерантни, ако не сме готови да защитаваме едно толерантно общество от покушенията на нетолерантние, тогава толерантите ще бъдат унищожени. И толерантността ще изчезне с тях.
Защото въпреки различията си, ние живеем в едно огромно общество, където щастието на един не е възможно, когато другите са нещастни.

петък, 25 октомври 2013 г.

Цената на ябълките

Днес покрай новината за окупация на ФМИ, която приех с огромна радост, попаднах на тази история, описваща много добре балоните с илюзии на незаинтересованите управители (било то политици или мениджъри):
Седял си един цар в тронната зала и чул през прозореца викове:
-Айде на хубавите ябълки-и-и-и!
Погледнал - един старец с каруца продава ябълки, а наоколо - тълпа купувачи.
Прияли му се и на царя от плодовете, викнал първия министър и рекъл:
-На ти пет жълтици, бягай да ми купиш ябълки.
Първият министър викнал последния министър и му рекъл:
-На ти четири жълтици, бягай да купиш ябълки.
Последният министър викнал церемониалмайстора и му рекъл:
-На ти три жълтици, бягай да купиш ябълки.
Церемониалмайсторът викнал шефа на стражата и рекъл:
-На ти две жълтици, бягай да купиш ябълки.
Шефът на стражата викнал един стражар и рекъл:
-На ти една жълтица, бягай да купиш ябълки.
Стражарят излязъл и спипал стареца за яката:
-Хей, какво си се развикал? Тука хан ли е или царски дворец? Марш оттук, ябълките се конфискуват!
Върнал се стражарят и рекъл:
-Ето, шефе, добра далавера. За една жълтица - половин каруца ябълки!
Шефът отишъл при церемониалмайстора:
-Ето, значи, за две жълтици един чувал ябълки!
Церемониалмайсторът отишъл при последния министър:
-Ето, за три жълтици една торба ябълки!
Последният министър отишъл при първия министър:
-Ето, за четири жълтици половин торба ябълки. Какво да се прави, началство, инфлация.
Първият министър се явил при царя:
-Ето, ваше величество, както заръчахте - заповядайте пет ябълки!
Седи царят в тронната зала и мисли:
"Пет ябълки - пет жълтици. Една ябълка - една жълтица. И народът ще се скъса да купува?
-НА ТОЯ НАРОД ТРЯБВА ДА МУ СЕ ВДИГНАТ ДАНЪЦИТЕ!
Ако ви харесва идеята, може би ще ви е приятно да си припомните и филма Кит:

събота, 7 септември 2013 г.

Най-... в българската икономика

Един от най-големите проблеми пред българската икономика са неработещите големи държавни компании. Имената им могат да бъдат видяни от списъка на най-големите държавни длъжници. Там са практически всички компании от БЕХ. Наред с агонизиращата енергетика, там са железопътните монополи и общинските топлофикация и транспорт в София, Летище София. По-надолу в класацията се виждат и Български пощи, и ВМЗ Сопот.

Същите обичайни заподозрени са начело и в класацията на най-големите работодатели на Капитал Топ 100. Отново на челни позиции са ЖП монополите, пощите, енергийните компании и ВМЗ Сопот, а останалите изброени по-горе също са в първата половина от класацията. При една съпоставка на двете класации се вижда, че над 70 хил. души в България са на щат в държавни предприятия, които са задължнели общо над 4 млрд лева и в не малко от случаите това води и до неплащане на заплати.

Това са огромни организации осигуряващи работа на цели градове, но и силно генериращи корупция. Председателката на БОРКОР изброява по-контретно пред БНР и цитирана от mediapool.bg:

"Най-много слаби места ние сме установили при обществените поръчки в държавните търговски дружества", това са трите (дружества) "Марици" - "Марица-1", "Марица-2", "Марица-3", това е "Козлодуй", това е системният енергиен оператор (ЕСО), това е БДЖ, Национална компания "Железопътна инфраструктура". Тоест нашето обедняване, невъзможността да платим сметките, много ясно се вижда през анализите, които сме провели, защото точно там системно обвързаните, процесно обвързаните и личностно обвързаните слаби места просто са огромни.

Тези най-големи работодатели зависят повече от политическата конюктура, отколкото от търсене и конкурентно предлагане. Те са като някакви балони в държавата, недосегаеми за променящия се свят отвън. Нищо чудно че България получава оценки като тази:

По отношение на пазара на труда България показва сериозно отстъпление – от 49-та позиция страната се премества на 61-во място. Възникват сериозни проблеми, свързани с високата безработица, ниската производителност на труда, подценяването на професионалния мениджмънт, липсата на сътрудничество между работодатели и служители. Особено негативно се оценява капацитетът на страната да привлича и задържа талантливите млади хора - по тези показатели България е на последните места в класацията.

Разликата между хората в комунистическите мастодонти и хората в свободното общество е описана много добре в статията на Евгений Кънев "Войната на мрежите".

четвъртък, 5 септември 2013 г.

Кога се кове желязото

Вчера беше ден на много емоции за България. Не много се промени, но още веднъж ясно се видя разделението в държавата. Докато някои обявиха, че протестът е бил превзет от ГЕРБ, други се опитаха да преначертават граници, които те не харесват. За добро или лошо очертанията на тези граници стават все по-ярки.

А все повече се вижда, че България е разделена. Дали това е заради финансови зависимости, ценности или просто заради прехода е труден въпрос, но със сигурност го има това разделение между хората, които протестират "за ценности", и тези които протестират когато сметките за ток ги притиснат. Разделението е между хората, които протестират всеки ден на жълтите павета срещу олигархията, и онези дошли от някой по-малък български град да подкрепят своите фаворити - независимо дали от БСП, ДПС или ГЕРБ. Явно проблемите на вторите са толкова големи, че не им позволяват да обръщат внимание на ценностите на първите. Това разделение е дълга тема, за която са говорили и писали други. Това не е разделение София срещу провинцията, богати срещу бедни, интелигентни срещу прости или красиви срещу грозни. Разделението е на хора, които вярват в собствените си способности, и такива, които мислят, че единствената им възможност за развитие е да бъдат покровителствани от силните на деня, на свободни и зависими.

Именно от темата за разделението се вижда, че проблемът в България не са толкова политиците, колкото избирателите. Защото политици има различни. Но избирателите изхвърлят тези, които признават грешките си, и преизбират безцеремонните. Това е процес, в който не играят решаваща роля изборните манипулации. Аз си мисля, че и платеният вот не е чак толкова голям. Защото, ако не друго, покрай събитията тази година стана ясно, че голяма част от хората не са докарани насила, а наистина поддържат компроментираните политици. Защото огромна част от българското общество зависи от държавната корупция и е въвлечена в един изчезващ свят - свят на производство на оръжия, цигари и въглища. Тези хора нямат силите да се огледат, да видят, че пътят, по който вървят, е обречен и най-вече нямат време да потърсят друг. Може би затова те не разбират защо протестиращите в София се борят с вятърни мелници като Дон Кихот. А в крайна сметка ние живеем в едно общество - и протестиращите, и пенсионерите, и тютюнопроизводителите, и неграмотните.

И за да има сближаване между нас - хората живеещи заедно, но мислещи различно, трябва да има интерес. Наличието на интерес е предпоставка човек да възприеме нови идеи. Това е нещо, което е добре известно на политици, учители, маркетолози и родители. Именно сега в тези времена на протести и конфликти, когато в социалните мрежи гъмжи от политически коментари, а в кръчмите се водят политически спорове в стил Левски - ЦСКА, е време, когато хората биха си направили труда да се поинтересуват, да прочетат, да седнат и да помислят. И за това какво си мислят, е определящо каква информация достига до тях.

Идеите и гледните точки на протестиращите трябва да достигнат отдалечените кътчета на България. А точно сега това се оказва по-лесно от всякога. Защото самозабравилите се лидери сами довеждат своите поддръжници в София на протест. Срещата на протестите трябва да доведе до един много труден диалог. Може би не с пенсионерите, които вече живеят в миналото, когато е била тяхната щастлива младост. Но може би с онези необразованите (вината да са такива, не е тяхна, а на цялото общество), които идват на безплатна екскурзия в София. Но най-вече с онези отрудени хора, които се сблъскват с битови проблеми всеки ден. Всеки ден те, къде повече, къде по-малко, успешно се борят с трудностите пред тях. Те също вярват, че в една или друга партия от настоящите в парламента е форма на защита от някоя друга такава (уж по-лоша).

Затова, моля Ви, опитвайте се да говорите с тях, но бъдете търпеливи. Подарете им едно разпечатано копие на вестник Протест, почерпете и тях по една вода. Помогнете им да видят света през Вашите очи. Сигурен съм, че ако успеете, обогатяването ще бъде взаимно.

неделя, 23 юни 2013 г.

Расте ли тревата*?

* препратка към предишна моя статия където става дума за grassroots активизма

Често се сещам за 2008, когато написах една от статиите си в този блог, с които много се гордея. Причината е отчасти в страхотната редакторска помощ. Все пак статията ми харесва, защото поне тази част от нея е актуална и сега:

Напоследък имаше доста протести. Те показаха, че можем да променим политиката, да обърнем конкретни несправедливи решения, но те не могат да изградят стратегия за дългосрочно развитие, каквато всъщност ни трябва. Важен е нашият ангажимент от самото начало – това, което наричат обществен договор и контрол на качеството на политиката.

На фона на настоящите протести и политическа демагогия, като че ли конструктивната дискусия изостава. Виждал съм безбройните анкети по социалните мрежи и законопроектите на хвърчащи листчета. Има и две харти с предложения за действия - една с краткосрочни стъпки за излизане от политическата криза, а другата за стратегическото управление на България. Има и форуми включващи подбрани теми и позиции като Капитал Интерактив, MoveBG, Chivas 12 Chairs, Политическа промяна сега и GovFaces, където се чуват интересни мнения.

Такива инициативи има много, но нали при пряката демокрация главният герой сме ние? Има и места, където всеки може да предлага различни идеи и да ги обсъжда с обществото. Тези форуми все още нямат представително голяма потребителска база, но са място където се вижда как идеите се приемат от други хора и как могат да бъдат изгладени. Три лесно достъпни форума, които аз знам са citizen.bg, българската част на YourPriorities и BGVot. И двата не са точно жизнени общности, които всеки ден набират стотици нови членове, но все пак имат малка и активна общност, която е готова да обсъжда идеи и обогатява дискусията с факти и мнения. Градинарите знаят, че за да расте тревата, тя трябва и да бъде поливана редовно.

сряда, 15 май 2013 г.

За гледната точка към промените

И преди съм писал за разликата в гледните точки и за това колко е важно да се мисли положително, но днес председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу е казал нещо, което намирам за изключително показателно и важно:
По думите на Барозу във Франция се наблюдава тенденцията на новите събития в света да се гледа като на заплаха, а не като на възможност.
Надявам се всеки забелязва разликата и колко важна е тя.

събота, 20 април 2013 г.

Съвети за самоконтрол при учене

Днес в една популярна статия озаглавена с веселото "5 техники за учене на истински умните хора" видях много практични съвети за това как да се учи.
  1. Приглушете вътрешния си глас
  2. Спорете със себе си
  3. Дръжте се така, сякаш сте любопитни
  4. Намерете истината на дъното
  5. Фокусирайте се върху съобщението, не върху вестоносеца
Съветите може да изглеждат странни и дори противоречиви, но те са практически препоръки как да се опитаме да управляваме когнитивното си натоварване (от англ. cognitive load). Те са свързани с факта, че хората "с будна мисъл" често може да са отегчени от някой, който говори бавно и не много атрактивно. Тези съвети напътстват човек да се опита да не се разсейва, а когато това е невъзможно, се опитват да насочат страничните разсъждения обратно към темата.

неделя, 17 март 2013 г.

Късметът

Днес един приятел, след като е гледал "Последната линейка в София", заговори за това, че се моли да не му се случва да прибягва до нуждите ѝ. За припомняне прикачвам трейлър на филма:



Това ми напомни на една история, която бях прочел преди време. Успях да я намеря и я публикувам тук:
Много интересен пример за живота на унгарските цигани привежда изследователят Майкъл Стюарт. Той е убеден, че дори редовното получаване на заплата противоречи на това, което се смята за "цигански възглед за живота". Отказът от живот според "законите на късмета", продаването на самия себе си за заплата и работно място, което принадлежи на някой шеф-гаджо, е равносилно от отказ от самоличност, смята Стюарт. То е все едно да се откажеш от искрите на бога Агни, комуто техните прадеди са се кланяли в далечна Индия. В тази връзка Стюарт разказва за обичай на цигани - фабрични работници в Унгария. Преди работа те имали навик да удрят по един голям коняк или ракия, които сякаш ги пречистват от опетняването (палесидото) на мястото, където циганската им гордост ще бъде унижена. В края на работния ден, когато им се изплаща дневната надница, те се събират всички заедно, и правят следното. Започват да играят комар, за да пречистят мръсните (гаджовски) пари, изкарани по неподходящ начин - със старание и методичност. И преразпределят печалбата по "чистите" закони на късмета! Понякога един от тях обира братята си с един удар - "баро", но него не шефът-гаджо, а провидението е изсипало върху му. Парите вече са чисти.
Интересно е да разчиташ на късмета. Да се погрижиш за бъдещето си, обаче, е по-сигурно.

събота, 16 март 2013 г.

Три Българии на едно море*

Днес прочетох една изключителна читателска статия в Дневник.
* Взаимствам заглавието от оригиналната статия, защото намирам и него за изключително уместно.


Пиша този текст с цел да наблегна на това, което намирам за основно в една невероятно добра статия на Свилен Рангелов. В нея той прави много добра диагноза на българското общество и дава изключително важни препоръки - от моята перспектива бих казал дори, че са най-важните. Той прави това с много добри паралели и примери. За повече подробности препоръчвам четенето на цялата оригинална статия. Ето я диагнозата:
Обществото ни в момента се дели на три – използващите (тарикатите) – тези, които винаги са били "всеки за себе си" и никога не са мислили за общото, освен как да му сложат ръка; използваните (незаинтересованите) – тези, които са вярвали 45 години в общото и са били страшно разочаровани и предадени от 1989г. и не могат с чиста съвест да възпитават децата си на друго освен на "всеки за себе си"; и онова малцинство (прогресивните), което се опитва да гради нещо за себе си, но и нещо за другите, отказвайки да живее в миналото.
За да защити аргумента си, авторът разглежда две представителни извадки от българското общество. Първата е типичният част по физическо възпитание:
Физическото обикновено е часът, в който децата са най-свободни и всеки път се удивлявам на алергията, с която голяма част от тях подхождат към него. Навсякъде дежурно има между 3 и 5 деца, извинени по някаква причина от лекарката – между 10% и 20% от класа. С други думи, още в подрастваща, здрава възраст, средно 15% от населението е в болнични?! Нищо чудно, че здравната реформа си остава мираж! Винаги има и 2 деца, неуспели да се извинят, но дошли по дънки (отказвам да приема, че толкова години не си се научил, че всеки срок имаш да помниш един ден от седмицата, в който трябва да си сложиш анцуга в раницата!). Останалите 70%-80% от децата се делят на две, често равни групи – едната взима дейно участие в спортното занимание – футбол, баскетбол и др., а другата, в зависимост от строгостта на учителя по физическо, или играе друг спорт, или просто обикаля безцелно двора и обсъжда актуалните клюки. С други думи, едва 35%-40% изпълняват задачата. Останалите биха могли също да направят нещо, ако към тях бе проявен поне малко интерес, не само заради спорта и здравето им, а заради необходимостта да се възпитава съзнание, че независимо колко ярък индивидуалист си и какво ти е състоянието в момента, ти винаги си част от някаква група все пак.
Втората е учителите:
Развитие на такова мислене би трябвало да е във фокуса и на другите учебни дисциплини, но как да стане то, като самите учители го нямат или го свързват само със социализма? На педагогически семинар в София през декември 2012 г., осъществен с европейско финансиране, на експеримент с участващите учители по какви критерии ще си подберат нов колега, от 12-13 групи с по 4-5 участници, само една от тези групи е посочила критерий "работа в екип".
А ето и препоръката:
Образованието трябва да се променя точно така – със заинтересованост – от страна на учителите, но и от страна на родителите... Живеем в 21-ви век, в глобализирана икономика и чуждите езици и формалните знания отдавна не са достатъчни. Затова обърнете внимание на детето си, обърнете внимание на учителите му. Включете се в родителско-учителската асоциация в училището на вашето дете. Ако няма такава, започнете я. Проявете интерес към управлението – отнема два часа на месец.
Нормално Свилен Рангелов говори за САЩ и спорт - това е неговата среда. Като човек от малко по-различна среда, аз мога да кажа, че не е непременно САЩ да е идеалът ни или треньорът на отбора да взима един милион годишно. Спортът разбира се е важен, но в случая става дума за колективни дейности (спортове). Има и други колективни дейности, напр. различни групови игри, клубове по интереси или най-общо всякакви групи активисти. Разбира се, не всички от тях съчетават развитието на колективното мислене с физическата активност, която си има своята голяма роля в здравето на един човек.

Но, разбира се, основното в статията е разслоението в България и нуждата от общуване и развитие на екипност.

вторник, 12 март 2013 г.

Българският ЖП транспорт не се изчерпва с БДЖ

Днес докато се разсейвах от работа набързо нахвърлях аргументи срещу разглеждането на БДЖ като безалтернативно бъдеще на ЖП превоза в България. Препубликувам ги тук:

  1. Вече от много години в Европа успешно се развива практиката на разделяне на инфраструктура от услуги - това се случва не само в железопътния превоз, но и телекомуникациите и енергетиката. В нашите железници това са съответно Национална компания Железопътна инфраструктура (НКЖИ) и БДЖ. БДЖ има огромни задължения към НКЖИ, които ограничават възможностите на втората да съинвестира (да участва в европейски проекти) в подобряване на инфраструктурата.
  2. След разделянето, БДЖ всъщност се превръща в само един от няколко оператора на ЖП превози. В България само товарните превози са либерализирани, като е въпрос на време това да се случи с пътническите. В момента (отчасти заради баланса цена-качество), бавно но устойчиво БДЖ губи пазарен дял.
  3. БДЖ е товар. Както за данъкоплатците с това, че реализира загуби, така и за НКЖИ, като предлагаща инфраструктура, но не получаваща адекватно за това заплащане.
  4. В Чехия, където и пазарът на пътнически преводи е либерализиран, вече получават резултати. Там от много години се радват на присъствието на луксозните IC/EC на Deutsche Bahn, но им се предлагат и евтини билети от местни превозвачи.
  5. Социалната функция на пътническите ЖП превози не е задължително да бъде обвързана с държавен превозвач. Така вместо парите от държавния бюджет да отиват в покриване на загубите от евтините билети на БДЖ, те могат да бъдат давани на превозвача, който социално-подпомаганите пътници избират. Подобен механизъм се използва при концесията на обществения транспорт в големите градове.

За съжаление в България цари беззаконие. То се изразява в повсеместната корупцията и в отказа на прокуратурата да си върши работата. Резултатът е, че това проваля организацията както на разделянето на инфраструктура от услуги, така и субсидираните концесии за градски транспорт в София.

понеделник, 4 март 2013 г.

Демокрацията е общество, а не политическа система

Днес споделям още една част от интервюто на Корнелиус Касториадис (ето и линк към първия откъс). В нея той казва нещо изключително важно, за което съм писал и аз преди - вижте връзките в отговора му.
Д.М.: Казваш псевдодемокрация.

К.К.: Винаги съм смятал, че т.нар. представителна демокрация не е истинска демокрация. Нейните представители съвсем слабо представляват хората, които са ги избрали. На първо място те представляват себе си или представляват частни интереси, лобисти и т.н. Но дори и да не беше така, ако някой щеше да ме представлява по неотзовим начин за пет години означава, че се отказвам от моя суверенитет като част от хората. Русо е казал: Англичаните вярват, че са свободни, защото си избират представители веднъж на всеки пет години, но те са свободни само веднъж на всеки пет години: на деня на изборите.

Но дори и това не е точно. Изборите са фалшиви, не заради фалшификации на резултати, а защото мненията се определят предварително. Никой не е попитал хората за какво искат да гласуват. На тях им се казва единствено, „гласувайте за или против Договора от Маастрихт”, например. Но кой е сключил този договор? Не сме били ние. Аристотел има една прекрасна фраза, която отговаря на въпроса, „Кой е гражданинът?”: „Гражданин е този, който може да управлява и да бъде управляван”.

Има ли 40 милиона граждани във Франция днес? Защо да не могат да управляват всички те? Защото целият политически живот цели да ги накара да забравят как да управляват. Има за цел да ги убеди, че има експерти, на които трябва да бъде възложено управлението. Следователно има политическо контра образование. Там, където хората трябва да привикнат сами да упражняват всякакъв вид отговорности и да поемат инициативи, те се научават да следват възможности, които други им предоставят или да гласуват за тези възможности. И тъй като хората съвсем не са глупави започват да вярват на това все по-малко и стават все по-цинични, което води до политическа апатия.
Тук мненията ни се разминават - не толкова заради разлика в диагнозата, колко заради разлика в разбиранията в какво общество живеем. Както вече съм писал, съвременната демокрация не се изчерпва с дефиницията за представителна или с писаните закони. Тя всъщност се изразява много повече в неписания обществен договор, където работата на политиците е да следват своите предизборни програми, а на гражданите е да ги контролират, но и да налагат дневния ред на тези предизборни програми.

Така предлаганите за окончателно гласуване алтернативи (напр. за или против Договора от Маастрихт) трябва да са консолидация, която е резултат от широк обществен дебат. Този дебат не е работа само на професионалните политици. Единственото, което те трябва да направят е да осигурят процес (основно прозрачност и време идеите да се консолидират), в който дебатът да се случи. Самият дебат трябва да бъде осъществен сред гражданите и резултатът от него трябва да бъде консолидираните мнения под формата на въпросния договор - формата на договора, която ще получи най-високо одобрение от обществото. Така при съответния референдум хората гласуват за тази формулировка или за това, че има нужда от още работа по договора. Един много добър пример за това наблюдаваме в опитите на президента Плевнелиев да сформира т.нар. "обществен съвет".

Затова вместо да говорим как няма граждани и демокрация, ние трябва да ги изградим. И за целта няма нужда да измисляме нов световен ред, а да се ангажираме с това да подобрим настоящия.

неделя, 3 март 2013 г.

Място за специлисти ли е политиката?

Днес попаднах на едно невероятно интервю. Не споделям всички позиции в него, но - както става дума и в самото интервю - не това е важното. Текстът е много труден за четене - дълъг и съдържа събрани на едно място много важни идеи. Затова ще се опитам да се заема с разплитането му. Един откъс от него свързах с моята статия за търсенето на трудни решения, а друг - с тази за неизбежния популизъм (вижте коментарите под тях).

Тук ще публикувам една друга извадка от него: за това дали хората, които трябва да се занимават с политика трябва да са специалисти или генералисти - хора, които разбират от всичко по малко.
Д.М.: Вашият колега, Едгар Морин, говори за генералиста и специалиста. Политиката изисква и двете: генералиста, който знае по малко от всичко и специалиста, който знае всичко за едно-единствено нещо, но нищо за каквото и да било друго. Как изглежда добрият гражданин?

К.К.: Тази дилема се поставя още от времето на Платон. Той твърди, че философите, които стоят над специалистите, трябва да управляват. Според теорията на Платон, те имат поглед над всичко. Другата алтернатива е атинската демокрация.

Какво направиха атиняните? Нещо наистина много интересно. Гърците изобретиха изборите. Това е исторически удостоверен факт. Може би допуснаха грешка, но създадоха изборите! Кои били избирани в Атина? Магистратите не били избирани. Магистратите били назначавани чрез жребий или чрез ротация. За Аристотел, спомнете си, гражданин е този, който може да управлява и да бъде управляван. Следователно всеки е способен да управлява и за това се теглел жребий. Защо? Защото политиката не е работа на специалисти. Няма наука за политиката. Има мнение, докса; няма епистема. Бих искал да добавя също, че идеята, според която няма политически специалисти, че всички мнения са еднакво значими е единственото приемливо оправданието на принципа на самоуправлението. Следователно, за гърците хората решават и магистратите се избират чрез лотария или ротация.

Имало е и специализирани дейности, защото атиняните не били луди. Те направили значителни неща; построили Партенона и т.н. За тези специализирани дейности – строежите на пристанища, храмове, воденето на битки – са необходими специалисти. Следователно в тези случаи избирали специалисти. Това са изборите, защото „избори” означава избор на най-добрите. И на какво се основава избирането на най-добрите? Тук се намесва образованието на хората, тъй като трябва да избират. Провеждат се първи избори, допуска се грешка, тя се забелязва, например, че Перикъл е слаб стратег; тогава той няма да бъде преизбран или дори бива отзован. Но постулатът, според който мнението е равностойно разпределено е, разбира се, напълно теоретичен постулат. За да има това мнение някакво съдържание, то трябва да бъде култивирано.

И как едно мнение, засягащо управлението може да бъде култивирано? Ами чрез управление. Така демокрацията – това е важното – е въпрос на образоване на гражданите, нещо, което въобще не съществува днес. Наскоро списание публикува статистика, според която 60 процента от конгресмените признават, че не разбират нищо от икономика, конгресмени във Франция, които ще вземат решения, които вземат решения през цялото време! Те гласуват бюджета, те увеличават или намаляват такси и т.н. В действителност тези конгресмени, както членовете на кабинета, са роби на техните специализирани съветници. Те имат своите експерти, но също имат и своите предразсъдъци и предпочитания. И ако се вгледате отблизо как функционира едно правителство, голяма бюрокрация – както съм правил аз при други обстоятелства – ще видите тези, които командват да се доверяват на експерти, но те избират експерти, които споделят тяхното мнение. Винаги може да намерите икономист, които да ви каже, „Да, да, това трябва да се направи” или военен експерт, който да ви каже „Да, ядреното оръжие е необходимо” или „Ядреното оръжие не е необходимо”: всичко и нищо. Това е крайно блудкава игра и така изглежда начинът, по който сме управлявани днес. Това е дилемата на Морен и Платон: специалисти или генералисти. Специалисти в услуга на хората, а не в услуга на шепа политици. И хора, учещи се да управляват чрез управление.

петък, 22 февруари 2013 г.

За отговорите на трудните въпроси

Този път ще публикувам нещо върху което аз лично работя. Става дума за това как всъщност хората научават онези знания, които са сложни.

Разбира се, първият въпрос по темата е кои знания наричаме сложни. В друга статия вече представих различни опити за класификация на знанието. Там стана дума и за разделението на Сугрю, което разграничава три типа знание: декларативно (фактологично), процедурно и условно. Първите два типа се подразбират от името - декларативното знание е това, което е винаги вярно като това, че цялото общество избира парламента и президента, а процедурното знание се отнася до това как се прави дадено нещо, например че да се взима дадено решение е добре да бъдат разпознати всички възможни алтернативни решения, преди да бъде избрано едно от тях. От тези три типа условното е това, което е най-объркващо и тази статия е посветена на него.

Условното знание е онова, което дава различен отговор на въпросите според обстоятелствата. Но сложността идва не само от това, че обстоятелствата променят възможните отговори. По-трудното е, че най-често друг не може да ви даде верния отговор, защото за него той е различен. Разбира се някой може да се опита да Ви предложи решение, но той ням как да знае, дали то ще работи във Вашия случай. Вие трябва да го откриете сами за себе си.

Една от причините за тази трудност е, че в реалния живот (за разлика от точните науки) нещата рядко са черни или бели. Затова е важно да можем да мислим критично и да умеем да съпоставяме алтернативите пред нас една на друга. Например когато вкъщи се спука водопровод, въпреки че най-вероятно нито знаем как да го поправим, нито познаваме водопроводчик, ние няма как да оставим проблема нерешен и водата да тече - налага се да открием решение. Решението, което ще открием може да не е оптимално - може да се налага къртене, или цапане, което няма как да не остави следи. Но при всички обстоятелства ще трябва да направим нещо.

Не само в бедствени и неотложни ситуации е важно е да се взимат решения. Взимането на решения е и полезен опит, а човек се учи най-добре чрез практика. Защото дори едно решение да е грешно, това ни позволява да опознаем тази грешка, да знаем какво точно е грешно и в коя част на проблема да търсим ново решение. Както казва и Христо Стоичков с впечатляващия си житейски опит: "Който не играе - не печели." Ако Вие имате собствена идея, е сравнително по-лесно - трябва само да опитате да я приложите. По-трудно е когато на човек не му идва наум дори и идея. В края на статията ще предложа няколко начина за намиране на идея за решение.

За да илюстрирам написаното с примери, които да са разбираеми за повече хора, ще използвам динамичната политическа обстановка в България. Надявам се с това да не отблъсна онези, които не се интересуват от политика. Един много практичен подход, в ситуации когато не можем да намерим отговор, е да се опитаме да намерим други подобни ситуации и да видим какво е сработило тогава и какво - не е. Например случвало ли ви се е нещо подобно преди? Как постъпихте тогава? Бихте ли гласували за някой, за когото сте гласували преди? А за някой нов?

Ако не можете да намерите решение в собствения си опит, погледнете другите около вас. Търсете някой, който Ви е близък, в чиито решения имате доверие, чиято постъпка в подобна ситуация Ви е вдъхновявала. Няма нужда да се доверявате на този човек във всички ситуации. Достатъчно е да му имате доверие в подобни. В други можете да постъпвате по друг начин. Това умение на хората да избират селективно модели за подражание е обяснено в една от научните статии, които най-много са ме впечатлявали. Ако не можете да намерите примери от историята на България, които да одобрите, може да оцените това, което се случва в Исландия, или пък Италия или Гърция?

сряда, 20 февруари 2013 г.

Голямата сметка за ток

Безспорно съвременната електроенергетика е изключително сложна индустрия. И въпреки това не е трудно да се провери, че при все, че има проблеми и корупция в ЕРП-тата, и в частност ЧЕЗ, не там са най-големите проблеми в сектора. На този фон нищо чудно, че някои се осъмниха в причините общественото недоволство да е толкова фокусирано:
Запитах се, защо официално се говори само за ЧЕЗ? Според мен, кучето е зарито в това, какъв е потенциалът да бъде придобита по-голяма част от дружеството, ако акциите му понижат цената си. Другите две ЕРП-та закупиха сами държавния дял от малко под 34%, чиято продажба стартира през 2011г.. При ЧЕЗ обаче, акциите на държавата са придобити от различни посредници (не е ясно за кого).
На мен пък ми направи впечатление наскоро публикуваният списък с дълговете на държавни компании за 2011 г. В този списък 6 от първите 7 най-задлъжнели компании са в енергетиката (другата е БДЖ). От общо 7.7 милиарда лева задължения, близо 5 милиарда са в енергийния сектор. От тях 500 милиона лева са дълг на Топлофикация София и още толкова сумарно на Булгаргаз и Булгартрансгаз, а останалите 4 милиарда са дългове на дружества, занимаващи се с електроенергия, всичките част от Български енергиен холдинг (БЕХ). Една груба сметка показва, че това е дълг от над 1300лв на всеки работещ българин (според данни на НСИ през 2011 в България е имало малко под 3 милиона заети).

Причините за този дълг, както често се случва, се свеждат до смесица от некомпетентност и корупция. Методите на работа в българската електропреносна мрежа са допотопни - например графикът за планиране на доставките тук е седмичен, докато в някои други държави тактът е на половин час. Заради такива проблеми от НЕК не могат да планират адекватно нито консумацията от топлофикационните ТЕЦ, нито новоприсъединените възобновяеми централи. Подобен е и хаосът с пускането на електроенергийна борса, която трябва да определя цените на пазарен принцип, вместо настоящия политически на ДКЕВР. Това са част от причините за големия им дълг. Друга основна причина са задължения за 1.5 милиарда лева, свързани с АЕЦ Белене. В тази сума още не е включена претенцията на Атомстройекспорт за още 2 милиарда лева заради вече произведения реактор. Струва ми се, че така накратко се разбира къде отиват парите от сметките за ток, нещо обяснено по друг начин и от Капитал.

На фона на всичко това няма как да не съм положително впечатлен от призива на президента Плевнелиев да бъде направен независим одит на всички дружества в енергетиката, като изрично споменава НЕК и БЕХ. За съжаление дори при положение, че вината лесно може да се проследи до правителството на Тройната коалиция, без работеща прокуратура ще е трудно част от тези пари да бъде възстановена. Дано все пак една такава ревизия успее да спре поне част от продължаващото източване на тези предприятия.

петък, 15 февруари 2013 г.

Диалог с обществеността

В новата икономика на непълна информация и бързо променящи се реалности все по-осезаема става пропастта между богати (не непременно милионери, а по-скоро хора които могат да си позволят финансова свобода) и грамотни от една страна, и бедни и яростни от друга. Разделение, което води до все повече конфликти, насочени не към решаване на проблеми, а по-скоро към изливане на негативна енергия. Една основна страна от това е нещо, което някои наричат класово разделение между “предприемчиви” и “трудещи се”.

В реалността на това ежедневие не е рядкост някой (в позицията на фарисей) да се възмути от заобикалящата го простотия, най-често в лицето на подрастващите. Но тези редки възмущения не са нещо по-различно от внезапните яростни бунтове на точно онези по-простовати младежи, които в неспособността да анализират проблемите си и да ги решат, изсипват яростта си безогледно и често върху местните предприемачи, поради неспособността си да достигнат до световните елити. Както възмущението, така и протестите много лесно биват изместени от следващата злободневна тема, предизвикана от стечение на обстоятелствата.

Отчасти в отговор на разрастващата се пропаст в обществото, академичната общност във Великобритания подема инициатива за ангажираност с обществеността (от англ. public engagement). Тази ангажираност се изразява в подкрепа на инициативи, които обясняват на обществото резултати от научни изследвания и последствията, които те имат за политиката и ежедневието. Това става както чрез публикуване на интервюта и популярни документални статии, книги и филми, така и чрез участие в дебати и разяснителни кампании. С един по-широк поглед към това какво всъщност представлява науката може да се твърди, че не само конкретните открития са работа на екипите от учени, но също и обясненията как тези открития всъщност могат да бъдат от полза за обществото. Участието в такива дискусии със сигурност прави науката по-устойчива от финансова гледна точка. Тези дискусии подсигуряват, че тези, които дават парите, всъщност разбират за какво са дадени тези пари.

В подобни дискусии трябва да взимат участие не само политици и учени, но и всички, които играят някаква водеща роля в обществото. В глобалния корпоративен свят това е добре осъзнато (там го наричат корпоративна социална отговорност). Но съществуващите социални проблеми показват, че имаме нужда от повече активност в обществения диалог от страна на банкери, ИТ специалисти, прависти, лекари и много други експертни професии. И най-добре това да не се случва по фарисейски изневиделица веднъж на високосна година, а в един активен диалог.

сряда, 30 януари 2013 г.

Още веднъж за АЕЦ в България

В Капитал излезе интервю с изпълнителния директор на АЕЦ Козлодуй. В него няма нищо, за което не съм писал в предишната си статия по темата, но когато нещата са обяснени от първо лице, те звучат много по-убедително. Разбира се, остава въпросът защо това интервю излиза след референдума, а не преди него. Моят отговор е, че очевидно това е интересът на самия интервюиран и хората около него.

В интервюто се споменават данни, че наистина цените на електроенергия на свободния пазар в региона продължават да спадат:
Имате ли намерение през тази година да започнете провеждането на общи търгове за износ и за вътрешен пазар, тъй като ЕК отправи критики към България в това отношение?
Ние вече провеждаме общи търгове. Миналата седмица имахме такъв за продажба на електроенергия за февруари, март и април. За март и април обаче предложените цени бяха прекалено ниски и прекратихме търговете. Като цяло цените на електроенергията падат драстично, което ще се отрази на цялата енергетика. Мисля, че АЕЦ ще издържи поради това, че продукцията му е с ниска себестойност, но няма да се отрази добре на НЕК и ТЕЦ "Марица-изток 2".

Защо, какви цени постигнахте?
64.46 лв. за мегаватчас, което на фона на енергията в Унгария, която без таксите е около 30 евро, е добра цена.
Разбира се да разграничаваш дейността на НЕК от АЕЦ Козлодуй е силно манипулативно, една от причините за което се вижда и от по-долната част на тази статия.

Става дума и за това, че официалните данни за доходността на АЕЦ Козлодуй са подвеждащи, защото в тях не са калкурилани целите разходи и сега НЕК (и съответно българските данъкоплатци) ще трябва да плащат допълнително. Не за изграждането на нови мощности, а за вече съществуващи такива, които по този начин се оказват по-скъпи от директно калкулираната цена. Типично по български тези пари не се приспадат от печалбата на АЕЦ Козлодуй.
Как ще отговорите на критиките от ЕС, че спрените блокове все още не са изведени от експлоатация и реално ЕС няма как да осигури всички необходими средства за тази цел?
Извеждането на блоковете от експлоатация е отговорност на Държавното предприятие за радиоактивни отпадъци, към което сега прехвърляме 3 и 4 блок. Знаете, че светът няма достатъчно опит в извеждането от експлоатация на ядрени блокове, което поражда допълнителни проблеми в цяла Европа. Реално в момента ние се учим. Не бих обаче се съгласил, че нещо е изхарчено не както трябва, при положение че са правени одити от Европейската банка за възстановяване и развитие, имало е и наблюдения и от Европейския парламент. Освен това, откакто Делян Добрев е министър, тук се монтираха камери и ежедневно се гледа какви манипулации се извършват. Трябва да ви кажа, че процесите бяха много забавени, но сега всичко се върши с много бързи темпове.

Откъде все пак ще дойдат средствата за извеждането от експлоатация?
Част от средствата ще дойдат от ЕС а останалите - от държавата. По принцип, когато тези блокове са работили, е трябвало да има фонд, в който да бъдат заделяни пари за извеждане от експлоатация. Такъв фонд обаче е нямало. Затова сега българската държава трябва да плати за това, че навремето се е ползвала евтин ток.
Всичко това още веднъж показва, че за нас като общество няма никакво значение дали ядрената енергетика е евтина, защото ние участваме в плащането на разходите, но не толкова и в разпределянето на приходите.

Накрая искам да повторя тезата си от предишната статия: България няма нито административен капацитет да поддържа ядрена енергетика, нито гражданския капацитет да контролира процесите около управлението ѝ. Тези две неща отнемат много време за изграждане, затова и не виждам как това може да се промени в близкото десетилетие.

петък, 25 януари 2013 г.

Комитата за това каква промяна е необходима

Днес попаднах на едно интервю с Константин Павлов - Комитата, в което се казват няколко елементарни, но много важни неща. Струва ми се, че в България много хора не си дават сметка за тях, затова реших да ги повторя. Ето какво казва Комитата за работата си:
Много ме учудва въпросът „А защо не направи..едикакво си”. Че защо да го правя аз? Ако някой иска нещо да се свърши, защо просто не го направи, а чака аз да го свърша вместо него в свободното си време с лични средства.
Другият цитат, който искам да пусна е добро начало, но както съм посочвал и преди, това е само първа стъпка, която в България вече толкова време се случва прекалено плахо:
Напълно е възможно - необходима ни е критична маса хора с характер и последователност. Много по-важна е смелостта и силата на характера от ерудицията и дипломите. Най-лесно решимият проблем е това. Ако всяко добро същество започне по един блог и е готово да излезе на улицата за това, което смята за добро и справедливо, промяната може да е въпрос на месеци.
Тази тема ми напомня един анекдот, която се приписва на една американка, която беше в България когато бях малък. Тя била казала "Политическата обстановка тук ще се промени две правителства след като хората наистина започнат да държат сметка на политиците за решенията им."

петък, 11 януари 2013 г.

За формите на знание

Продължавам да се натъквам на хора и статии, които говорят за техники, с които „се учи бързо“. Затова ще продължа с моите статии, в които споделям част от опита, събран в моята работа. Не става дума толкова много за това, което аз правя, а по-скоро за публикации, които съм чел, и които са повлияли на подходите, които изпробвам. Тук ще обърна внимание на различните форми на знание и защо е изключително трудно да се говори за „бързо учене“. Предполагам, че читателите на тази статия вече са се натъквали на резултатите от изследването на PISA, срявняващо уменията на деветокласниците в различни страни. Един от тези резултати е, че близо половината ученици в България не успяват да демонстрират аналитично мислене.

Може би най-елементарното разграничение, което човек може да направи в контекста на знанието, е това между данни, информация и знание. За пример нека разгледаме езиците и азбуките (за да бъдат илюстрациите визуални). Реших да подбера изречение от една от любимите ми публикации, част от която ще обобщя по-нататък в тази статия, а именно:
The present theory is a schematic one that owes much to other neo-Piagetian models, but differs in two main ways: in its use of school learning data and in its assumption that new stages do not supplant previous ones.
Какво виждаме в това изречение? Някой, който не може да чете английски, вижда низ от символи, които (най-малкото защото съм си направил труда да ги цитирам) съдържат някакви данни. С или без помощта на технологии, човек може да изкопира това изречение и да го пренесе за някой друг, който ще може да работи с копието му (точно както съм направил и аз тук). За един човек, който може да чете английски, това изречение е информация. То казва, че теорията, за която се отнася е сходна с други нови модели, повлияни от Пиаже, но има две основни разлики. Човек трябва да е запознат с работата на Жан Пиаже и негови последователи, за да може да разбере новопрочетеното в дълбочина и да го навърже. С това вече прочетеното ще може да бъде превърнато в знание и човек да си даде сметка, че за разлика от досега познатите, новият подход се базира на данни от училищно обучение и допускането, че последващите нива не изместват предходящите.

От дадения пример се вижда, че и знанието, само по себе си, не е нещо просто. В цитирания пример става дума за нива на знанието. Нека отложим тези нива още малко и разгледаме как знанието се прилага. Независимо от професията, всеки практик би се съгласил, че едно е да знаеш, друго е да можеш. Приложната страна на знанието намесва понятия като умения, компетенции и способности. Тяхното значение е оплетено и трудно за интерпретиране. Например проектът CEDEFOP се опитва да ги систематизира според различната им употреба в различни европейски страни.

Блуум, създателят на една от най-цитираните категоризации на знанието, най-общо го разделя на три категории: когнитивно (или съзнателно), афективно (или емоционално от англ. affective) и психомоторно. Аз лично работя с умствени процеси и затова се интересувам от когнитивния дял. В него Блуум слага 6 нива, но за мен е по-интересна едно друго разделение – това на Сугрю (познато ми от работата на Гийбелс и неговите колеги). Той разделя знанието на три групи: декларативно – факти, процедурно – описващо последователности или зависимости, и условно – зависещо от обстоятелствата и нееднозначно. Пример за декларативно знание е, че времето вчера е било облачно. Процедурно знание може да е, че облаците могат да предизвикат дъжд. Пример за условно знание е, че когато небето е ясно през деня, температурите се покачват, а ясното небе през ноща води до по-ниски температури. Това между впрочем е вярно за условията на Балканите, но може да не е непременно така за тропиците или полярните кръгове.

В края на статията ще се върна към цитата. Той е от една статия на Джон Бигс, наречена „Modes of learning, forms of knowing and ways of schooling“ (или „Режими на учене, форми на знание и начини за обучаване“) от 1994. Както показва заглавието ѝ наред с други неща, статията представя следните различни форми на знание, описанието на които се опитвам да преведа от оригиналната статия на Бигс:
  • Неявно (от англ. tacit) знание, изразявано с действия, но често невъзможно може да бъде изразено с думи. Пример за това е работата на всеки майстор в дадена професия, част от знанието на който е развито в практиката и не може да бъде обяснено или предадено.
  • Интуитивно знание се усеща директно. Пример за такова знание е естетиката или практиката на учените, преди да успеят да формулират своята теория
  • Декларативно знание, подобно на типа според Сугрю
  • Теоритично знание е може би част от декларативното знание според Сугрю, но според Бигс е по-общо и абстрактно
  • Метатеоритично знание е по-високо ниво на теоритичното знание, достигащо границата на научните открития, отвъд конвенционалната теория, където представите могат да се променят
  • Процедурно знание е отново тип, подобен на този на Сугрю. Бигс оприличава този тип на неявното знание, с тази разлика, че може да бъде изразено с думи, и да бъде свързано с декларативно или процедурно знание.
  • Условно знание, осигуряващо метакогнитивна подкрепа за процедурното знание и присъстващо в таксономията на Сугрю.
Склонен съм да се съглася, че структурата на Бигс не е идеална, но успява да предложи подход, който да съчетае разделението на Сугрю с идеята за неявно знание. Ако се върнем към идеята за бързо учене, тази статия поставя въпроса за това какво знание всъщност може да бъде научено бързо. Дори това да е възможно за декларативно знание, за мен лично условното е много по-интересна и полезна форма, която е предизвикателство за овладяване.

вторник, 8 януари 2013 г.

Кенет Рогоф за новите реалности

Най-вероятно вече ще изтъркам от ползване заглавията включващи "... за новите реалности" и някой ден ще ми се наложи да ги повтарям, но заради много тясната връзка на тази тема с темата, която започнах с Барак Обама и Румен Нейков, сега използвам същия шаблон. За разлика от предишните пъти, този път перспективата е от страната на работодателите, особено на държавните администрации. Този проблем в България е много по-изострен при възможните изпълнители на качествени услуги. При нас, заради аутсорсинга и експортно-ориентираната ни икономика, те се котират на глобални (несравними с заплащанията в държавния сектор) тарифи.

Инвестор.бг превежда една статия на Кенет Рогоф за конфликта пред държавната администрация, която от една страна трябва да намаля разходите, от друга да е конкурентна в състезанието за задържане на експерти. Малко уточнение: в българския случай не става дума толкова за намаляване на разходи, колкото за орязване на течове от всякакъв вид, най-вече корупция. Рогоф пише:
Всяка ориентирана към услугите индустрия е изправена пред едни и същи предизвикателства. През 60-те години икономистите Уилям Бомол и Уилям Боуен писаха за „болестта на разходите“, която е хронична за сектора на услугите. Те дават за пример струнен квартет, който свири Моцарт, за който днес са необходими същият брой музиканти и инструменти, както през 19-ти век. Това важи за всички сфери, където технологиите не са претърпели особено развитие.

Защо слабият ръст на продуктивността означава по-високи разходи? Проблемът се състои в това, че всички, които предоставят услуги, в крайна сметка трябва да се състезават за служители в сектори, където производителността нараства много по-бързо. Такива са финансите, производството и информационните технологии.

Дори да приемем, че пазарът на труда донякъде е сегментиран, съществува достатъчно припокриване, което принуждава ориентираните към услугите индустрии да плащат по-високи заплати, ако не в краткосрочен, то със сигурност в дългосрочен план. Правителството, разбира се, почти изцяло е ориентирано към услугите. Сред правителствените служители откриваме учители, полицаи, военни и чиновници.
Рогоф свързва този процес и с нарастващия дял от БВП на услугите:
Нарастват не само правителствените разходи като процент от БВП, но и разходите в секторa на услугите като цяло. В повечето развити икономики този сектор наред с правителствения сектор надхвърля 70% от БВП. Земеделието, което през 19-ти век представляваше над 50% от БВП в повечето страни, сега се е свило до едва няколко процента. Заетостта в производствения сектор, която възлизаше на една трета или повече от общата заетост преди Втората световна война, също се е свила драматично.
Както повечето други сложни проблеми, тук въпросите са много повече от отговорите. Единствената идея за преодоляване на проблема, която Рогоф предлага звучи смислено, но абстрактно:
Сега е ясно, че ограничаването на правителствените разходи означава и създаване на стимули, които да гарантират, че иновациите в държавния сектор няма да изостават от тези в частния.

неделя, 6 януари 2013 г.

Най-доброто аз според другите

Имам много приятели, които са твърдо убедени в силата на положителното мислене и оптимизма. Може би донякъде под влиянието на българската си среда, а може би просто заради желанието си да постигна обективен поглед към определени неща, аз се стремя по-скоро да съм критичен реалист. Вече успял да си изградя пред някои образ на песимист и критикар, ми се иска да покажа в какво се изразява за мен критическия реализъм. Един от изразите на търсенето на обективност чрез критика е подбиране и промотиране на техники, за които съм се убедил, че работят. Затова сега искам да разкажа за техниката Reflected Best Self (което бих превел като вгледаното най-добро аз), с която ме запозна Дан Кейбъл - един човек, който успя да превърне много от студентите си в негови истински фенове още от първата среща.

Техниката позволява на всеки да подходи систематично към разпознаване и използване на силните си страни. За целта трябва да се мине през пет нелеки, но много интересни и въвличащи стъпки. Ако се интересувате да я приложите за себе си, тук описвам как можете да го направите. Преразказвам тези инструкции от оригиналните и предпочитам да оставя примерите непреведени като форма на добавена стойност, която можете да си закупите от авторите като знак на уважение за положения от тях труд.

Първа стъпка: Изберете кой да напише истории за Вас

Внимателно изберете 15-20 Ваши близки и познати, които ще помолите да напишат по три истории за моменти, в които са Ви видели в най-добра светлина. Идеята да питате толкова хора е, че не всички ще намерят време и желание да пишат за Вас. Крайната цел е да имате около 30 истории, или около 10 човека да откликнат на молбата Ви. Добър подход е предварително да си изберете кръгове от хора, сред които ще питате, като семейство, приятели, съученици/състуденти и колеги от различни места.

Втора стъпка: Питайте другите за истории за Вас

Съчинете писмо и го изпратете на избраните от Вас близки и познати. Всъщност има много начини да се направи това и личният подход със сигурност е за предпочитане, но ако нямате време и/или желание да подхождате към всеки индивидуално, можете да си направите шаблон и само да го адаптирате към всеки получател. Хубаво е да дадете и примери, за да могат те да си изградят представа какво се очаква от тях и да ги улесните. Както вече споменах, такива примери на английски (моят опит е, че за български получатели трябва да се адаптират малко повече) има на сайта на авторите на техниката. Дайте на своите автори две-три седмици време и им напомняйте периодично, защото най-вероятно те имат и други задачи на главата си.

Трета стъпка: Напишете собствени истории за себе си

Докато изчаквате да получите истории от Вашите събеседници, се опитайте да се сетите за три случки, в които Вие смятате, че сте се показали в най-добрата си светлина. Опитайте се да си спомните най-различни ситуации и периоди. В самите истории се опитайте да пресъздадете контекста, Вашата роля в ситуацията, какво сте направили, какви качества сте показали, какъв е бил резултатът и защо точно сте постъпили така. Включете собствените си истории в обобщения анализ, който ще направите, когато получите отговори от другите.

Четвърта стъпка: Анализирайте всичките истории

Съберете и обобщете получените истории. Направете една таблица с три колони. В първата колона запишете от коя група произлиза историята, във втората - какво положително поведение или качество сте демонстрирали, а в третата - по-обща тема на историята или произлизащо твърдение за Вас. Четенето на чуждите истории най-вероятно ще бъде много личен и емоционален момент, затова заделете време да го направите на спокойствие и с възможност за размисъл. Ако имате възможност да се доверите на някой друг да опита да направи това още веднъж за Вас, това може да Ви донесе още една интерпретация, за която може Вие лично да не сте се сетили.

След като сте прочели всяка от историите внимателно, се опитайте да разпознаете сходни (или повтарящи се) шаблони или теми. Тези повтарящи се свидетелства ще Ви помогнат с по-голяма увереност да разпознаете някои свои привички или черти. Ако се затруднявате да откриете шаблони или теми, опитайте се да намерите повтарящи се думи, тълкуването на които може да Ви помогне. След това се опитайте да намерите сред историите тези, които най-добре демонстрират тези Ваши черти. Може да се случи да намерите привидно противоречащи си истории, но това може да е признак за това, че разполагате с гъвкавост. Отново, ако имате възможност, може да помолите някой да направи това още веднъж за Вас и да получите анализ от друга гледна точка.

Пета стъпка: Направете своя най-добър портрет

На база на направения анализ се опитайте да си съставите писмен (може и под друга форма) автопортрет. Идеята на портрета е да имате изрична формулировка на Вашето най-добро аз, към което можете да се връщате в бъдеще или да го променяте и развивате. Вашият автопортрет трябва да включва шаблоните и темите, които сте разпознали в предишните стъпки. Постарайте се да не включва само неща, които можете да правите добре, но и да отразява Вашата идентичност като човек. Отново, ако има с кого, споделете Вашия автопортрет с някой близък, който може да коментира написаното и да Ви покаже един друг негов прочит.

Най-доброто аз според другите е систематична (обективна в смисъла на изследванията в реална среда) техника, която освен с практическите изводи, е свързана и с невероятни емоции. Едва ли мога да ги изброя всичките, но определено искам да спомена вътрешния конфликт, който изпитах, когато трябваше да преодолея нежеланието си да карам другите да ми правят "четки". За мен беше и особено чувство да пиша с молба на много хора, с които не съм имал контакт от години. Смятам, че много българи биха изпитали част от другите емоции, когато видят последващото видео например.



След като минах през това упражнение с някои мои приятели, аз реших да им върна услугата като изпратя на всеки от тях по една положителна случка с предложението да изпратя още две, ако решат и те са си направят такива автопортрети. За съжаление все още не съм изпълнил това свое намерение, но засега само го отлагам, без да съм го забравил.

петък, 4 януари 2013 г.

Бъдещето на ядрената енергетика в България

Споровете за АЕЦ Белене ми се струват абсурдни. Не толкова заради безмислеността на самия проект. Не толкова и заради неадекватността на въпроса на референдума на който е подложен. За мен абсурден е фокусът на дебата, който се разгаря в обществото (аз лично имам наблюдение през социалните мрежи). Ще се опитам да обясня това с мой прочит на миналото, настоящето и бъдещето около тази тема.

Най-новата история на България показва, че страната няма капацитет (административен за управление или граждански за контрол) за една такава централа. Подобно на националния ни опит с ядрените електроцентрали е опитът на България и Румъния със строителството на мостове през Дунав. Двете страни никога не са имали възможност да построят такъв мост (който всъщност е рекорден за цяла Европа). Първият е бил построен от СССР и дори поддръжката му е проблем за балканските страни. Вторият е построен от Испански консорциум, финансиран от ЕС и съпроводен с множество административни забавяния.

Подобно на мостовете, историята на АЕЦ Козлодуй е низ от недоразумения. Самото строителство също е осъществено основно с ресурсите на СССР. Заради практиката да не се търси икономическа съобразност през комунизма, тази инвестиция не се приспада от печалбата АЕЦ Козлодуй. Фондът за изваждане от експлоатация понастоящем също е недофинансиран. Предвид тези факти, нищо чудно, че АЕЦ Козлодуй е сред най-евтините източници на електроенергия в страната. За съжаление дори тази повърхностна рентабилност на едно от най-големите държавни предприятия в страната е неизгодна за българското общество, докато самото предприятие отчита завидни печалби.

Когато минем от миналото на настоящето, се сблъскваме с абсурдите на българската енергетика. Накратко, със завидно упорство държавата продължава да отказва да изгради електронна борса за свободно търгуване на електроенергия. Настоящият регулатор ДКЕВР води изключително неадекватна политика като не само не осигурява предвидимост за инвеститорите в електроцентрали, но и променя договори със задна дата. Друг абсурд е, че НЕК включва съмнителни и необяснени надбавки към цената, които покриват загуби както от Топлофикация - София, така и от досега похарчените пари за АЕЦ Белене. Подобно на времето на комунизма, част от разходите за строителство на АЕЦ няма да бъдат приспадани от печалбата на предприятието, а вече се събират от обществото (които, заради либерализирания пазар и настоящата практика обобщена в следващото изречение, не са непременно потребители на бъдещата енергия), без да е доставена енергия за тях. Не на последно място България в момента (и в перспектива) има огромен излишък от електроенергия, като конкурентната от АЕЦ се изнася, а скъпата се оставя за вътрешните потребители, които нямат възможност да излязат на свободния пазар.

И все пак референдумът и строителството на АЕЦ са планирани за бъдещето, а не за миналото или настоящето. А две от затвърдените тенденции в новата икономика са революционните обрати в добива на шистов газ и в производството на фотоволтаици (слънчеви панели, генериращи електричество). Първата от двете тенденции е, че от един от доскоро най-големите вносители на природен газ в света, САЩ се превръща в най-големия износител. Това няма как да не повлияе на световните пазари на природен газ като най-директно това се усеща върху цените на втечнен за транспортиране газ (LNG). Индиректен резултат от това е предоговарянето на цените на природния газ между Газпром и европейските му клиенти, вкл. и България.

Втората тенденция е при слънчевите панели, където всяка година производствената цена спада с двуцифрен процент, а инсталираните мощности в света се удвояват. На фона на непрекъснато увеличаващата се цена на ядрената енергия, усилващите се настроения срещу ядрената енергетика в ЕС и други процеси на несигурност, една огромна за размерите на държавата инвестиция (не само финансова) с перспектива 30-50 години е меко казано необмислена.

Накратко, независимо от резултатите на референдума, ядрена енергетика в България няма да има по простата причина, че за времето, за което бъде задвижен проектът, вече ще е ясно на всички, че той е нерентабилен на фона на новите и набиращи скорост алтернативи. От друга страна въпросът на референдума подлежи на тълкувание и не предопределя строителството на нови ядрени мощности изобщо (а на "нова централа", каквото нов реактор в Козлодуй не е). Затова всъщност за мен референдумът е много повече възможност обществото да се обедини против корупционните схеми на БСП и ГЕРБ (като инициатори поддържащи една и съща страна). За съжаление в България има прекалено малко независими и активни граждани това да се случи. И все пак нищо не пречи отново да опитаме.